Досиетата на героя

На петнайсетина метра от нас две мравки мъкнеха към мравуняка огромно парче метал. Бе с размера на хладилник, блестящо като злато или бронз, със странни издатини от двете страни и дебели проводници, стърчащи от края. Сетне мравките го завъртяха и видях лице.

Подскочих.

— Но това е…

— Шшт — Бекендорф ме придърпа обратно към храстите.

— Но това е… — повторих.

— Драконова глава — каза той удивен, — виждам я.

Само муцуната бе дълга колкото цялото ми тяло. Устата бе зинала, разкривайки огромни метални зъби, подобни тези на акула. Люспите бяха от злато и бронз, а очите представляваха рубини, големи колкото юмрука ми. Главата изглеждаше така, сякаш е откъсната от тялото, по краищата се виждаха следи от челюсти. Проводниците бяха изгорели и изкривени.

Главата явно бе и тежка. Мравките с мъка я преместваха с по едва няколко сантиметра при всяко движение.

— Ако успеят да я докарат до могилата — каза Бекендорф, — другите ще им помогнат. Трябва да ги спрем!

— Така ли? — попитах аз. — Защо?

— Това е знак от Хефест. Хайде!

Не знаех за какво говори, но никога не бях виждал Бекендорф изпълнен с такава решителност. Той се затича по края на сечището, а доспехите му се сляха с околната среда. Готвех се да го последвам, когато нещо остро и студено се опря във врата ми.

— Изненада — каза гласът на Анабет точно до мен — явно тя пак носеше своята шапка-невидимка.

Опитах се да помръдна, но тя притисна острието под брадичката ми. Силена се появи измежду дърветата с изваден меч. Бронята й, типично за стила на Афродита, бе розово-червена, пасваща на дрехите и грима й. Приличаше на военен модел на Барби.

— Добра работа — похвали тя Анабет.

Една невидима ръка взе меча ми. Анабет свали шапката си и изникна до мен, самодоволно усмихната.

— Толкова е лесно да следиш момчета. Вдигат повече шум от влюбен минотавър.

Поаленях. Опитах се да си спомня дали не съм казал нещо унизително за себе си. Нямах представа откога Анабет и Силена ни бяха подслушвали.

— Ти си наш затворник — обяви Анабет, — нека хванем и Бекендорф и…

— Бекендорф! — за миг бях забравил за него, но той все още тичаше към драконовата глава. Вече бе пробягал около дванайсет метра. Не бе забелязал момичетата или факта, че не тичам подире му.

— Хайде! — казах на Анабет.

Тя ме дръпна назад.

— Къде си мислиш, че отиваш, затворнико?

— Виж!

Тя погледна към сечището и за пръв път осъзна къде се намираме.

— О, Зевсе…

Бекендорф изскочи на открито и удари една от мравките. Мечът му отскочи от черупката й. Мравката се обърна към него, щракайки с челюстите си. Преди дори да мога да извикам, чудовищното насекомо ухапа Бекендорф по крака и той рухна на земята. Втора мравка изплю слуз в лицето му и той изкрещя. Изтърва меча си и започна трескаво да търка очи.

Втурнах се напред, но Анабет отново ме спря.

— Недей!

— Чарли! — изпищя Силена.

— Спри — изсъска Анабет, — късно е вече.

— Какво говориш? — отвърнах. — Трябва да…

Тогава забелязах как около Бекендорф се струпват още мравки — десет, после двайсет. Те го хванаха за доспехите и го понесоха към могилата с такава скорост, че той просто изчезна в един от тунелите.

— Не! — Силена блъсна Анабет. — Ти ги остави да отнесат Чарли!

— Нямаме време да спорим — каза Анабет, — да тръгваме!

Помислих, че тя ще ни поведе в битка да спасим Бекендорф, но вместо това тя се спусна към драконовата глава, която мравките бяха забравили, поне за момента. Хвана я за проводниците и започна да я влачи към гората.

— Какво правиш? — попитах аз — Бекендорф…

— Помогни ми — простена Анабет, — бързо, преди да се върнат!

— Богове! — възкликна Силена. — Теб те е грижа повече за това парче метал, отколкото за Чарли?

Анабет се изправи, хвана я за раменете и я раздруса.

— Слушай ме, Силена. Това са мирмеки. Като червените мравки, но много, много по-лоши. Те са отровни. Пръскат киселина. Общуват си с всички останали мравки и нападат заедно всяко нещо, което ги застраши. Ако се втурнем да помагаме на Бекендорф сега, ще ни отмъкнат навътре като него. Ще ни трябва помощ, за да си го върнем. Голяма помощ. А сега грабвай проклетите тръби и дърпай!

Не знаех какво е замислила Анабет, но съм изкарал достатъчно приключения с нея, за да знам, че тя не прави нищо без причина. Тримата успяхме да домъкнем драконовата глава в гората. Анабет не ни остави да спрем, докато не се отдалечихме на петдесетина ярда от сечището. Сетне се проснахме на земята, изпотени и задъхани.

Силена се разплака.

— Сигурно вече е мъртъв.

— Не — възрази Анабет, — не е. Няма да го убият веднага. Имаме около половин час.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Чела съм за мирмеките. Те парализират жертвата си така, че тя да омекне, преди…

Силена се разплака още по-силно.

— Трябва да го спасим!

— Силена — каза Анабет. — Ще го спасим, обаче трябва да се овладееш. Има начин.

— Викни останалите — рекох — или пък Хирон. Хирон ще знае какво трябва да се направи.

Анабет поклати глава.

— Те са разпръснати из цялата гора. Докато ги съберем, ще бъде твърде късно. Освен това, дори обединени, героите от лагера не са достатъчни, за да завладеят Могилата на мравките.

— Тогава какво ще правим?