Досиетата на героя

Не можех да преценя дали говори сериозно. Бекендорф бе главният отговорник за хижата на Хефест. Той бе едър, винаги намръщен тип с мускули като на професионален ръгбист и ръце, загрубели от работата в пещите. Наскоро бе навършил осемнайсет и се готвеше наесен да следва в университета в Ню Йорк. Понеже беше по-голям, обикновено го слушах за такива неща, но самата идея да поканя Анабет да излезем на четвърти юли за фойерверките на плажа — всички щяха да отидат там с гаджетата си, — караше стомаха ми да се свива.

Тогава покрай нас мина Силена Берегард, главната отговорничка на хижата на Афродита. От три години бе публична тайна, че Бекендорф е влюбен до уши в нея. Тя имаше дълга черна коса и големи кафяви очи, а походката й привличаше погледите на момчетата. Тя каза:

— Късмет, Чарли!

Никой друг не наричаше Бекендорф на първо име. Тя го дари с ослепителна усмивка и след това отиде при Анабет в червения тим.

— Ъъъ — Бекендорф преглътна. Изглеждаше, че е забравил как точно се диша.

Потупах го по рамото.

— Мерси за съвета, пич. Хубаво е да видя, че се справяш толкова добре с момичетата. Хайде да вървим в гората.

Както може да се очаква, ние с Бекендорф се нагърбихме с най-опасната работа. Докато децата на Аполон подсигуряваха защитата със стрелите си, тези на Хермес щяха да атакуват в средата на гората, за да разсеят противника. В това време аз и Бекендорф щяхме да разузнаем в левия фланг, да намерим знамето на врага, да се справим със защитниците му и да го отнесем при нас. Проста работа.

А защо левия фланг ли?

— Защото Анабет искаше да отидем на десния — казах на Бекендорф, — което означава, че не иска да ходим при левия.

Бекендорф кимна.

— Нека се облечем.

Той разработваше тайно оръжие за нас двамата — хамелеонов бронзов костюм, омагьосан така, че да се слива с околната среда. Ако застанехме пред скали, нашите шлемове, нагръдници и щитове щяха да посивеят. Ако застанехме пред храсти, металът щеше да стане зелен като листата. Не бе истинска невидимост, но си бе добро прикритие, поне от разстояние.

— Това нещо се кове много бавно — предупреди ме Бекендорф, — гледай да не го повредиш!

— Няма, капитане.

Той изръмжа. Бе видимо, че обича да го наричат „капитане“. Останалите от хижата на Хефест ни пожелаха късмет и ние тръгнахме към гората. Броните ни веднага станаха кафяво-зелени в тон с цветовете на дърветата.

Пресякохме рекичката, която играеше ролята на граница между двата отбора. Чувахме звука от битка в далечината — как мечове се удрят в щитове. Зърнах проблясък от някакво магическо оръжие, но не видяхме никого.

— Нямат пазачи по границата — прошепна Бекендорф, — това е странно.

— Самоуверени са — предположих, но в действителност бях притеснен. Анабет бе отличен стратег. Не бе в нейния стил да подцени защитата, дори когато отборът й има числено превъзходство.

Навлязохме в територията на врага. Знаехме, че трябва да бързаме, тъй като нашият тим играеше защитно и това не можеше да продължи до безкрай. Рано или късно хлапетата на Аполон щяха да бъдат премазани. Чедата на Арес нямаше да бъдат спрени от нещо толкова незначително като стрели.

Започнахме да пълзим около основата на един огромен дъб. Почти подскочих, когато от ствола му се появи лицето на момиче.

— Къш — изсъска тя и изчезна отново в дървесната кора.

— Дриади — изсумтя Бекендорф, — толкова са чувствителни.

— Аз не съм! — долетя приглушен глас от дървото.

Продължихме да се движим. Трудно бе да се определи къде точно се намираме. Някои основни белези бяха налице — рекичката, някои възвишения и множество древни дървета, но като цяло гората имаше навика да се преподрежда. Предполагам, че на горските духове им ставаше скучно. И така пътеките сменяха посоката си, а дърветата — местонахождението си.

Тогава внезапно се озовахме в края на сечище. И когато видях планината от пръст, разбрах, че сме загазили.

— Хефесте! — прошепна Бекендорф. — Могилата на мравките!

Исках да се обърна и да побягна. Досега не бях виждал Могилата на мравките, но бях чувал истории от други герои в лагера. Тя почти достигаше върховете на дърветата, висока колкото четириетажна сграда. Бе проядена от тунели, а в тях имаше хиляди…

— Мирмеки — процедих.

Това на старогръцки значи мравка, но не си мислете, че става дума за обикновени мравки. Тези биха докарали инфаркт на всеки специалист за борба с насекомите.

Мирмеките бяха големи колкото немски овчарки. Бронираните им коруби бяха кървавочервени, а очите — черни като катран. Зловещите им челюсти щракаха безспир. Някои бяха нарамили цели клони, а други — парчета сурово месо, за чийто произход не исках да се замислям. Но повечето носеха метални части — стари доспехи, мечове, чинии за храна, които някак си бяха попаднали тук. Една мравка носеше лъскавия черен гюрук на спортна кола.

— Обичат лъскавите неща — прошепна Бекендорф, — и най-вече златото. Чувал съм, че в мравуняка им има повече злато отколкото във Форт Нокс.

В гласа му се долови алчност.

— Не си го и помисляй — предупредих го.

— Няма бе — обеща ми той, — нека се махнем оттук преди…

Очите му се разшириха.