Досиетата на героя

Внезапно усетих силата на океана около себе си, на стотици галони солена вода, на хиляди риби, опитващи се да привлекат вниманието ми. Не бях в лагера. Това не бе реално. Фобос просто ми бе показал най-големия ми страх.

Мигнах и видях как острието на Фобос лети към главата ми. Надигнах Въртоп и блокирах тъкмо преди да бъда разсечен на две.

Контраатакувах и пронизах Фобос в рамото. Златният Икор, кръвта на боговете, се просмука в ризата му.

Фобос изръмжа и замахна към мен. Блокирах с лекота. Без силата на страха, Фобос не струваше. Дори не бе кадърен боец. Притиснах го, замахнах към лицето му и го одрах по бузата. А той се ядоса още повече и така стана дори по-непохватен. Не можех да го убия, той бе безсмъртен. Но не бихте познали това от изражението на лицето му. Богът на страха изглеждаше изплашен.

Накрая го ритнах към фонтана. Мечът му падна в дамската тоалетна. Сграбчих го за доспехите и го издърпах така, че застанахме лице в лице.

— Сега ще изчезнеш — казах му — и повече няма да пречиш на Клариса. Ако те видя още веднъж, ще ти оставя още по-голям белег на много по-болезнено място!

Той преглътна.

— Пак ще се видим, Джаксън!

И изчезна в жълтеникава мъгла.

Обърнах се към рибите в аквариумите.

— Благодаря ви, момчета.

После погледнах към мотоциклета на Арес. Досега не бях карал „Харли-Дейвидсън“, още по-малко такъв, който всъщност е всесилна бойна колесница, но пък колко трудно можеше да бъде? Скочих на него, запалих двигателя и се спуснах през аквапарка, за да помогна на Клариса.

Нямах проблеми да я намеря. Просто следвах следите от разрушения. Огради бяха разбити. Животните тичаха свободни. Язовци и лемури нападаха машина за пуканки. Един дебел леопард се бе излегнал на пейка в парка, а около него имаше гълъбови пера.

Спрях мотоциклета до градината за домашни любимци и заварих Деймос и Клариса при козите. Клариса бе на колене. Хукнах към нея, но внезапно спрях, когато видях как Деймос се видоизменя. Сега се бе превърнал в Арес — високия бог на войната, облечен в кожени дрехи и с тъмни очила. Цялото му тяло пушеше от гняв, докато той надигна юмрук над Клариса.

— Провали ме отново — изрева богът на войната, — казах ти какво ще стане!

Той се опита да я удари, но Клариса отстъпи назад с писъци:

— Не, моля те!

— Глупаво момиче!

— Клариса! — извиках аз. — Това е илюзия. Бори се с него!

Фигурата на Деймос потръпна.

— Аз съм Арес — настоя той, — а ти си едно безполезно момиче! Знаех си, че ще ме провалиш. Сега ще изпиташ силата на гнева ми.

Исках да се спусна на помощ и да се изправя срещу Деймос, но знаех, че това няма да помогне. Клариса трябваше да го направи. Това бе нейният страх. Тя трябваше да го преодолее сама.

— Клариса — казах аз. Тя ме погледна и аз се опитах да задържа погледа й, — бори се с него! Той може само да говори.

— Не… не мога.

— Да, можеш. Ти си воин. Ставай!

Тя се поколеба. Сетне започна да се изправя.

— Какво правиш? — изрева Арес. — Пълзи и се моли за милост, момиче!

Клариса си пое дълбоко дъх, треперейки. После много тихо каза:

— Не мисля.

— КАКВО?

Тя надигна меча си.

— Уморих се да се страхувам от теб.

Деймос замахна, но Клариса отби удара му. Потръпна, ала не падна.

— Ти не си Арес — каза Клариса, — дори не си добър боец.

Деймос изръмжа безпомощно. Когато удари отново, Клариса бе готова. Тя го обезоръжи и го прониза в рамото — не дълбоко, но достатъчно, за да нарани дори един бог.

Той изпищя и започна да блести.

— Погледни настрана! — казах на Клариса.

Отклонихме очи, докато Деймос избухна в златиста светлина — приемайки истинската си божествена форма — и изчезна.

Останахме сами, като изключим козите от градината, които душеха дрехите ни, търсейки храна.

Мотоциклетът отново се бе превърнал в бойна колесница с впрегнати в нея коне.

Клариса ме погледна внимателно. Тя избърса мръсотията от лицето си.

— Не си видял нищо от това. Нищо, разбра ли?

Аз се ухилих.

— Защо, справи се чудесно.

Тя погледна към небето, което вече поаленяваше иззад дърветата.

— Скачай в колесницата — каза Клариса, — все още ни предстои дълъг път.

Няколко минути по-късно стигнахме ферибота на Статън Айлънд и си спомнихме нещо елементарно — че сме на остров. Корабчето не приемаше автомобили. Или колесници. Или мотоциклети.

— Супер — оплака се Клариса, — и какво ще правим сега? Ще яздим това нещо през моста Веразано?

И двамата знаехме, че нямаме време за това. Между Бруклин и Ню Джърси имаше мостове, но така щяхме да изгубим часове, за да стигнем до Манхатън, дори ако успеехме да заблудим хората, че се возим на нормална кола.

Тогава ми хрумна нещо.

— Ще минем по прекия път.

Клариса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Затворих очи и започнах да се концентрирам.

— Давай право напред! Давай!

Клариса бе толкова отчаяна, че не се поколеба. Тя извика „Дий!“ и махна с камшик над конете. Те се спуснаха право към водата. Представих си как морето се втвърдява, а вълните образуват стабилна повърхност по целия път към Манхатън. Бойната колесница удари пяната, от ноздрите на конете запуши дим, а ние се носехме право към пристанището в Ню Йорк.