Досиетата на героя

Изчадието изрева. Туристите запищяха и се разпръснаха. Нямах представа какво точно виждат. Мъглата обикновено пречеше на смъртните да виждат чудовищата в истинския им вид, но каквото и да виждаха, бяха ужасени.

— Остави ги на мира! — извиках.

— Или какво, сине на морския бог? — изсмя се Деймос. — Брат ми каза, че си смотан. Освен това, аз обичам ужаса. Аз живея от ужаса!

Той пришпори морския змей, който удари ферибота с глава. Корабчето се разлюля силно. Запищяха аларми. Пътниците започнаха да падат един връз друг, мъчейки се да избягат. Деймос започна да се смее лудешки.

— Това беше — изръмжах аз. — Клариса, хвани се.

— За какво?

— За мен. Сега ще пояздим.

Тя не възрази и ме сграбчи.

— Едно, две, три — СКАЧАМЕ!

Скочихме от горната палуба право в морето, но останахме под вода само за миг. Усетих как силата на океана преминава в мен. По мое желание водата се завъртя около тялото ми, набирайки сила, докато не излетяхме на гърба на мощен, десетметров воден смерч, издигащ се във въздуха. Насочвахме се право към чудовището.

— Ще можеш ли да се оправиш с Деймос? — извиках на Клариса.

— Определено — каза тя, — само ме доближи на около три метра.

Спуснахме се към чудовището. Тъкмо когато то оголи зъби, аз наклоних смерча на една страна и Клариса скочи. Тя се блъсна в Деймос и двамата паднаха в морето.

Морският змей се обърна към мен. Бързо обърнах водовъртежа към него, след което призовах цялата си сила и издигнах водите на още по-голяма височина.

БУУУУХ!

Петдесет хиляди литра солена вода се удариха в чудовището. Аз скочих над главата му, извадих Въртоп и замахнах с всичка сила към врата му. Изчадието изрева, когато зелена кръв бликна от раната му. Сетне потъна под вълните.

Гмурнах се под водата и видях как звярът се отдалечава към открито море. Морските змейове имат една хубава черта — мъчно понасят болката.

Клариса изплува близо до мен, кашляйки. Доплувах до нея и я хванах.

— Докопа ли Деймос?

Клариса поклати глава.

— Пъзльото изчезна по време на битката. Но съм сигурна, че ще го видим отново. Както и Фобос.

Туристите все още търчаха по ферибота, обзети от паника, но ранени нямаше. Корабът не бе сериозно повреден. Прецених, че не трябва да оставаме тук. Хванах ръката на Клариса и накарах вълните да ни отнесат до Статън Айлънд.

На запад слънцето залязваше по бреговете на Джърси.

Времето ни изтичаше.

Досега не се бях застоявал задълго в Статън Айлънд и затова бях изненадан да видя колко голям е всъщност. Освен това не бе приятен за разходки. Улиците криволичеха влудяващо и всичко изглеждаше построено на баир. Бях сух (никога не се мокрех в океана, освен ако сам не поисках), но дрехите на Клариса все още бяха прогизнали и тя оставяше влажни следи след себе си, поради което не ни пуснаха в автобуса.

— Никога няма да стигнем навреме — въздъхна тя.

— Престани да мислиш по този начин — опитах се да прозвуча уверено, но самият аз също започвах да се измъчвам от съмнения. Щеше ми се да имаме някакви подкрепления. Играта на двама полубогове срещу двама низши богове изобщо не бе равностойна и не бях сигурен какво точно ще правим, щом срещнем Деймос и Фобос заедно. В ума ми отекваха думите на Фобос:

„Какъв ли е твоят съкровен страх? Ще разбера, да знаеш. Аз винаги разбирам такива неща.“

След като обиколихме половината остров и минахме през няколко предградия, две църкви и един „Макдоналдс“, най-после намерихме знак, на който се четеше „Зоологическа градина“. Трябваше да завием по поредната криволичеща уличка, която имаше дървета от едната страна, преди да стигнем до входа.

Жената, която продаваше билети, ни изгледа подозрително, но, слава на боговете, имах достатъчно пари, за да влезем.

Когато минахме около терариума, Клариса спря.

— Ето я.

И наистина, на кръстопътя между градината за домашни любимци и басейна на морската видра седеше огромна златисточервена колесница, в която бяха впрегнати четири черни коня. Колесницата бе украсена невероятно детайлно. Щеше да бъде красива, ако картините не показваха хора, умиращи в агония. Конете бълваха огън от ноздрите си.

Семейства с колички минаваха точно до колесницата, все едно я нямаше. Предполагам, че мъглата около нея наистина бе силна, тъй като единственият камуфлаж бе написана на ръка бележка, поставена върху гърдите на единия от конете. Надписът върху нея гласеше:

ОФИЦИАЛНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО

НА ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА.

— Къде ли са Фобос и Деймос? — промърмори Клариса, докато изтегляше меча си.

Аз не ги виждах никъде, но това със сигурност бе капан.

Съсредоточих се върху конете. Обикновено мога да говоря с коне, тъй като те са създадени от баща ми. Казах:

Хей, огнедишащи коне, елате тук!

Един от конете изцвили презрително. Разбрах какво се опитва да ми каже, но няма да го повторя тук. Невъзпитано е.

— Ще се опитам да взема юздите — каза Клариса, — конете ме познават. Прикривай ме.