Другата Болейн

— Сам Бог ми подсказа този ход — кресна Хенри. — Сам Господ ми каза, че трябва да се освободя от този греховен брак и започна на чисто. Ако го направя, ще имам син. Зная го, Катерина. А вие…

— Да? — отвърна тя така бързо — така, както собствената й сива хрътка хукваше по следа, внезапно окуражена. — А с мен какво ще стане? Манастир ли ме чака? Старост? Смърт? Аз съм испанска принцеса и кралица на Англия. Какво ще ми предложите в замяна на това?

— Такава е волята Божия — повтори той.

Тя се разсмя на тези думи така диво, както преди това беше плакала.

— Господ повелява да изоставите законната си жена и да се ожените за някоя друга? За някаква уличница? Или за сестрата на вашата уличница?

Аз замръзнах на мястото си, но Хенри вече тръгваше, избутвайки ме от вратата.

— Такава е волята ми и волята Господня! — извика той от приемната, последвано от затръшването на вратата.

Аз тихомълком заотстъпвах назад, в отчаяното си желание да не разбере, че съм я видяла разплакана — аз, която тя беше нарекла негова уличница. Ала тя вдигна лице от дланите си и изрече простичко:

— Помогнете ми, Мери.

Аз мълчаливо се приближих. За първи път по време на седемгодишното ни познанство я чувах да моли за помощ. Тя протегна ръка, за да й помогна да се изправи и тогава забелязах, че едва се държи на краката си. Очите й бяха зачервени от плач.

— Имате нужда от почивка, ваше величество — казах аз.

— Не мога да почивам — отвърна тя. — Помогнете ми да отида до своя молитвен стол и ми подайте броеницата.

— Ваше величество…

— Мери — изхриптя тя с глас, пресипнал от ужасния плач с натъпкания в устата чаршаф. — Той ще ме съсипе, ще обезнаследи дъщеря ни, ще разори страната и ще прати безсмъртната си душа в ада. Трябва да се моля за него, за себе си и за страната. А след това трябва да пиша на племенника си.

— Ваше величество, никога няма да допуснат писмото да стигне до него.

— Имам начини, по които да му го пратя.

— Не пишете нищо, което после може да ви навреди.

В гласа ми прозвучаха нотки на страх и това я накара да се сепне. След това тя се усмихна машинално и горчиво.

— Защо? — попита тя. — Нима смятате, че може да стане по-лошо от това, което вече е? Никой не може да ме обвини в измяна, аз съм английската кралица, аз представлявам самата Англия. Той не може да се разведе с мен, защото съм съпруга на краля. Тази пролет той е изгубил ума си, но до есента ще се поправи. Остава ми само да преживея някак това лято.

— Лятото на Болейн — казах аз, като си спомних за Ана.

— Лятото на Болейн — повтори тя. — Не е възможно да продължи повече от един сезон.

Тя сграбчи кадифената възглавничка на молитвения стол в старческите си ръце, изпъстрени с петънца, и аз разбрах, че е оглушала за всичко на този свят. Беше близо до своя Бог. Аз излязох тихо, затваряйки вратата след себе си.

Джордж беше застанал в ъгъла на приемната стая на кралицата, спотайвайки се като убиец.

— Чичо те вика — изрече той кратко.

— Джордж, не мога да ида. Извини ме по някакъв начин пред него.

— Хайде.

Аз пристъпих към снопа слънчеви лъчи, които струяха през отворения прозорец и примигнах срещу блясъка на ослепителното слънце. От вън долиташе нечие пеене и безгрижния смях на Ана.

— Моля те, Джордж, кажи му, че не си ме намерил.

— Той разбра, че си при кралицата. Заповядано ми е да чакам, докато не излезеш. Когато и да стане това.

Аз поклатих глава.

— Не мога да я предам.

Джордж се озова до мен само с три бързи крачки, хвана ме за лакътя и ме повлече към вратата. Тръгнахме толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него и докато слизахме надолу, обувките едва не се изхлузиха от краката ми от бързане — той ме влачеше, стиснал ме здраво като в менгеме.

— От кое семейство си? — процеди той през зъби.

— От Болейн.

— Какъв е родът ти?

— Хауърд.

— Кой е твоят дом?

— Хевър и Рочфорд.

— Кое е твоето кралство?

— Англия.

— Кой е твоят крал?

— Хенри.

— Тогава им служи. В същия този ред. Някъде да съм споменал случайно кралицата — испанка?

— Не.

— Запомни това.

Опитах да се съпротивлявам на неговата решителност.

— Джордж!

— Всеки ден аз жертвам своите желания в името на семейството — каза той с приглушен глас, в който имаше нещо диво. — Всеки ден се разкъсвам да обслужвам ту едната си сестра, ту другата и своднича на краля. Всеки ден се отричам от собствените си страсти, от собствените си желания. Отричам се даже от душата си! Превръщам живота си в тайна за самия себе си. А сега идвай.

Той ме бутна да вляза в чичовите покои, без дори да почука на вратата. Чичо стоеше пред писалищната маса, сноп слънчеви лъчи падаха върху книжата му, а на масата пред него стоеше китка ранни пролетни рози. На влизане той ме стрелна с поглед и веднага долови тежкото ми дишане и тъгата по лицето ми.

— Бих желал да узная какво се случи между краля и кралицата — заяви той без излишни приказки. — Една прислужница ми съобщи, че сте там с тях.

Аз кимнах.

— Чух я да плаче и влязох.

— Тя е плакала? — попита той невярващо.

Аз кимнах.

— Разкажете ми.

За миг аз запазих мълчание.