Другата Болейн

— А аз каква ще съм? — процедих аз. Нямаше да съм фаворитката на краля, нямаше да съм в центъра на вниманието на кралския двор. Щях да изгубя мястото, към което се бях стремила от дванадесетгодишна. Аз щях да съм миналогодишната уличница.

— Ти ще бъдеш моята придворна дама — изчурулика Ана. — Ти ще си другата Болейн.

Никому не беше известно доколко кралицата бе наясно с надвисналата над нея беда. През тези пролетни дни, когато кардиналът обикаляше европейските университети в търсене на доказателства за вината на една напълно невинна жена, тя приличаше на кралица от лед и мрамор. Сякаш за да предизвика съдбата, кралицата започна работа над едно ново покривало за олтар, върху който вече работеше; изработката на двете покривала щеше да отнеме години и щеше да се наложи да работят всички придворни дами, за да бъдат завършени. Сякаш във всичко, което правеше, дори в бродерията й, личеше намерението й да живее и да умре като английска кралица. А какво друго й оставаше? В историята нямаше друга отхвърлена кралица.

Тя ме помоли да й помогна със синьото небе над ангелчетата. Бродерията се изпълняваше по произведение на флорентински художник и имаше много от елементите на новия стил — тела с пищни форми, отчасти скрити зад пернати ангелски криле; овчарите около люлката бяха с живи и изразителни лица. Когато човек гледаше творбата на художника, можеше да му се стори, че това не е картина — хората приличаха на живи. Радвах се, че нямаше аз да съм тази, която да минава по фините линии на по-дребните детайли. Дълго преди да приключим с небето, кардиналът щеше да е произнесъл присъдата си, папата щеше да е дал съгласието си и монахините от някой манастир щяха да превият гърбове над миниатюрните очертания и пернатите криле, докато ние, семейство Болейн, щяхме да затягаме примката около освободилия се крал. Тъкмо довършвах един дълъг ред от синьото копринено небе и се приближавах към светлината, идваща от тесния прозорец, когато мярнах кестенявата коса на брат си и видях, че той се беше затичал нагоре по стълбите, които минаваха покрай рова. Джордж изчезна в миг и ме зачовърка любопитството да узная накъде се е забързал.

— Какво има, лейди Кери? — долетя равнодушния глас на кралицата иззад гърба ми.

— Брат ми се е затичал към замъка — казах аз. — Може ли да отида да видя какво става, ваше величество?

— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Ако се е случило нещо важно, можете веднага да ми доложите, Мери.

Аз излязох от стаята с игла в ръка и се забързах надолу по каменните стълби към голямата зала. Джордж тъкмо беше влетял през вратата.

— Какво се е случило? — попитах го аз.

— Трябва да открия баща ни — каза той. — Папата е пленен.

— Какво?

— Къде е татко? Къде е той?

— Вероятно при писарите.

Джордж мигновено се насочи към работните им стаи. Затичах се след него и го сграбчих за ръкава, но той се освободи.

— Чакай, Джордж! Кой го е заловил?

— Испанската войска — каза той. — Наемниците на испанския крал Карлос. Носят се слухове, че те са излезли извън всякакъв контрол, разграбили са Свещения град и са заловили негово светейшество.

За миг се заковах на място, изгубила ума и дума от уплаха.

— Те ще го пуснат — казах аз. — Не могат да бъдат толкова… — точната дума ми убягваше.

Джордж почти подскачаше от нетърпение да отнесе вестта.

— Мисли! — посъветва ме той. — Какво може да означава това, че папата е пленен? Какво означава?

Аз поклатих глава.

— Негово Светейшество е в опасност — промълвих аз тихо. — Човек не може просто така да пленява папата и да…

Джордж се разсмя с пълно гърло.

— Глупачка! — той ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си, нагоре по стълбите към стаите на писарите. Той похлопа на вратата и надникна вътре.

— Тук ли е баща ми?

— С краля е — отговори му някой. — В частния му кабинет.

Джордж се завъртя на пета и се втурна обратно надолу по стълбите. Аз прихванах дългите поли на роклята си и заситних след него.

— Не разбирам!

— Кой сега ще даде развод на краля? — попита Джордж, като се спря за момент на стълбището. Той се обърна към мен и кафявите му очи светеха от вълнение. Аз се надвесих през перилото с нерешително изражение — като защитник на извитото стълбище.

— Само папата може — промърморих аз.

— А в чии ръце е папата?

— На испанския крал Карлос, както каза ти.

— Коя е лелята на испанския крал Карлос?

— Кралицата.

— А сега още ли смяташ, че папата ще разреши развод на краля?

Аз млъкнах. Джордж прескочи две стъпала наведнъж и ме целуна право в устата.

— Глупаче — каза той нежно. — Това е пагубна вест за краля. Той никога няма да може да се освободи от нея. Всичко тръгна наопаки, и повлече и нас, семейство Болейн.

Аз сграбчих ръката му, сякаш той се опитваше да ми се изплъзне.

— Тогава защо си толкова весел? Джордж! Ами ако е свършено с нас? Защо си толкова щастлив?

Той се изсмя.