Другата Болейн

— Не съм щастлив, а съм бесен — почти изкрещя той. — За миг бях започнал да вярвам в собствените ни налудничави идеи. Бях повярвал, че Ана ще бъде негова съпруга и следващата кралица на Англия. Ала сега изтрезнях. Благодаря на Бога. Трябва да тръгвам, за да съобщя на баща ни. Получих вестта от един лодкар, който беше поел нагоре, срещу течението на реката, за да занесе новината на кардинала. Баща ни би искал да научи първи, така че няма да е зле да го намеря.

Аз го оставих да върви, нищо не можеше да го спре, когато се развилнееше.

Чувах тропота на ботушите му, после трясъка, с който отвори вратата на голямата зала, лай на куче, което той явно беше ритнал, и накрая изскърцването от затварящата се врата. Заслизах надолу по стълбите, на които бях застанала с иглата в ръка, и се чудех какво ли място щяха да заемат сега семейство Болейн, след като цялата власт отново преминеше в ръцете на кралицата.

Джордж не беше споменал дали мога да кажа на кралицата или не, така че аз счетох за по-безопасно да премълча, когато се върнах в покоите й. Погладих лицето си, наместих корсажа на роклята си и направих усилие да изглеждам спокойна, преди да се реша да отворя вратата.

Тя вече знаеше. Личеше по отметнатото на една страна покривало, от начина, по който стоеше изправена и загледана до прозореца, сякаш можеше да проследи целия път оттук до Италия и да види своя победоносен племенник, който се беше врекъл да я почита и обича, яхнал триумфално коня си на влизане в Рим. Когато влязох в стаята, тя ме стрелна с предпазлив поглед, и се разсмя на объркването, изписано на лицето ми.

— Вече сте чули вестите? — предположи тя.

— Да. Брат ми тичаше да ги съобщи на баща ми.

— Това ще промени всичко — отсече тя. — Всичко.

— Зная.

— А сестра ви ще се окаже в неловко положение, когато научи — добави тя лукаво.

Не можах да потисна напиращия кикот.

— Тя нарича себе си подмятана от бурите девица — изкисках се аз.

Кралицата закри с ръце устата си.

— Ана Болейн? Подмятана от бурите?

Аз кимнах.

— Подари му украшение, на което е гравиран лика на жена в лодка, подмятана от морските вълни!

Кралицата притисна кокалчетата на ръцете си до устните си.

— Тихо! Тихо!

Чухме как някакви хора се суетят пред вратата, тя се озова обратно на стола си само с една крачка, отново взе големия гоблен в ръцете си, тежката й триъгълна шапчица се наклони над ръкоделието, а лицето й доби сериозно изражение. Тя ме погледна и ми кимна да се залавям за работа. Взех иглата и конеца, които бях носила през цялото това време със себе се, така че когато стражата отвори вратата, ние бродирахме усърдно и мълчаливо.

Беше самият крал, без никакви придружители. Той влезе, видя ме и се спря за малко, после пристъпи напред, сякаш беше доволен, че ще чуя какво има да каже на дългогодишната си съпруга.

— Научих, че племенникът ви е извършил най-скверно престъпление — каза той ядосано и настойчиво, без никакви предисловия.

Кралицата вдигна главата си.

— Ваше величество? — каза тя и се поклони.

— Както казах, извършил е най-скверно престъпление.

— Защо, какво е сторил?

— Войската му е пленила негово светейшество. Извършил е това богохулно деяние, което е грях срещу самия свети Петър.

Умореното й лице се смръщи леко.

— Сигурна съм, че ще освободи светия отец незабавно и той ще може да се върне към задълженията си. Защо му е да го задържа?

— Няма да го освободи, защото знае, че докато държи папата, всички ние сме му вързани в кърпа! Карлос знае, че ние сме безпомощни без него. Опитва се да властва над нас чрез властта, която упражнява върху папата!

Кралицата отново бе свела глава към бродерията си, но аз не можех да откъсна поглед от Хенри. Това съвсем не беше мъжът, когото аз познавах. Това не беше някой от обичайните му пристъпи на гняв. Той беше ядосан, но от него лъхаше хлад; днес аз го видях в цялата сила на тиранина, какъвто беше, откакто навърши осемнадесет години.

— Той е много амбициозен млад мъж — отвърна му тя мило. — Вие също бяхте такъв на неговата възраст, както добре помня.

— Аз не съм се опитвал да управлявам цяла Европа и да осуетявам плановете на тези, които са по-могъщи от мен! — каза той хапливо.

Тя го погледна и му дари една от неизменните си приятни и изпълнени с достойнство усмивки.

— Не сте — съгласи се тя. — Сякаш самото провидение го води, нали?

Чичо повели да се държим така, сякаш не сме претърпели поражение. Така че в покоите на Ана продължиха да звучат смях, закачки и музика, сякаш семейство Болейн не беше претърпяло неуспех и сякаш нищо лошо не ни се бе случило. Никой вече не ги наричаше мои покои, въпреки че някога те бяха дадени на мен и бяха обзаведени лично за мен. Точно както кралицата се беше превърнала в безплътен дух, така и аз се бях превърнала в сянка. Ана беше живяла с мен и беше спала на леглото ми, но сега тя се бе превърнала във водещата фигура, а аз бях само нейната сянка. Сега Ана беше тази, която заповядваше да се играят карти, тя заповядваше да донесат вино и тя беше тази, която се усмихваше доволно и самоуверено, щом кралят влезеше при нас.