Другата Болейн

Аз хванах ръцете му и го накарах да ме погледне в лицето. Знаех, че очите ми са пълни със сълзи, но не направих нищо, за да предотвратя търкулването им по страните ми.

— Моля те, Джордж — казах аз. — А ако чичо промени намеренията си? Моля те, помогни ми. Моля те да ме заведеш при децата ми. Моля те, отведи ме в Хевър.

— О, недей — рече той. — Не плачи. Знаеш, че не мога да понасям това. Ще те заведа. Разбира се, че ще го направя. Прати някого долу в конюшните да оседлаят конете ни и можем да тръгнем веднага.

Ана беше в стаята, когато влетях да взема няколко дреболии и да приготвя сандъка с останалите неща, който трябваше да ми докарат по-късно.

— Къде отиваш?

— В Хевър. Чичо ми позволи.

— Ами аз? — попита тя.

Доловила отчаянието в гласа й, аз се загледах внимателно в нея.

— Ти ли? Ти имаш всичко. Какво повече можеш да желаеш, за Бога?

Тя се отпусна на ниското столче пред малкото огледало, подпря глава на дланите си и се взря в собствения си образ.

— Той е влюбен в мен — каза тя. — Луд е по мен. Посветих цялото си време на това да го привлека към себе си, но в същото време и да не го допускам твърде близо. Когато танцуваме, чувствам твърдината му като… Желае ме до полуда.

— Е, и?

— Трябва да поддържам тази негова страст, нека продължава да е като нагорещено гърне. Трябва да правя това цяло лято. Но ако прекипи, какво ще се случи с мен? Врялата вода ще ме изгори до смърт. Ако той реши да натопи фитила си някъде другаде и охладнее към мен, ще се появи нова съперница. Ето защо си ми необходима тук.

— Да натопи фитила си ли? — повторих просташкото сравнение.

— Да.

— Ще трябва да се справиш сама — казах аз. — И без това трябва да потърпиш само няколко седмици. Чичо каза, че ще се сгодиш през лятото, а през есента ще си омъжена. Аз свърших своята работа и мога да се махам.

Тя дори не ме попита каква своя работа бях свършила. Ана винаги гледаше само в едно направление, като фенер с пуснати отстрани капаци, който свети само в една посока. Интересуваха я единствено Ана, семейство Болейн и родът Хауърд, именно в тази последователност. Тя никога нямаше да бъде подложена на разпита, с който ми се нахвърли Джордж, за да ми напомни на кого служа. Винаги добре си даваше сметка за интересите си.

— Мога да почакам няколко седмици — каза тя. — След това ще имам всичко.

Лятото на 1527

След като Джордж ме остави в Хевър, така и не получих вести от него, нито пък от Ана, по време на пътуването им през онова прекрасно лято. Не ме беше и грижа за това. Аз бях с децата си в собствения си дом и никой не се интересуваше дали не изглеждам по-бледа от обикновено и дали ревнувам. Никой не заслоняваше с ръка уста, навеждайки се към ухото на съседа си, за да прошепне, че изглеждам по-добре или по-зле от сестра си. Бях се освободила от непрекъснатото наблюдение от страна на двора и от неспирната борба между краля и кралицата. А най-хубавото от всичко беше, че се бях измъкнала от нестихващото съперничество и ревност, които царяха между мен и Ана.

Децата ми бяха на такава възраст, че дните ни отлитаха в суетня около дреболии. Ходехме да ловим риба в рова с парченца пушена сланина на въдиците. Оседлавахме ловния ми кон и децата се качваха подред на него за разходка. Излизахме по подвижния мост на замъка на ливадата да берем цветя или в овощната градина за плодове. Веднъж наредих да ни приготвят кола, настлана със сено, и ги закарах чак до Единбридж, където изпих малка чаша ейл в местната гостилница. Наблюдавах ги, докато коленичеха по време на литургията с погледи, загледани нагоре в очакване на възнесението на ангелите. Гледах ги как заспиват вечер, гледах гладката им свежа кожа и дългите ресници, които гъделичкаха издутите им бузки. Забравих за съществуването на двор, крал и фаворити.

И тогава, през месец август, получих писмо от Ана. Донесе ми го най-довереният й слуга, Том Стивънс, роден и израснал в Тонбридж.

— Това е от господарката ми и трябва да ви бъде предадено лично — съобщи той почтително, паднал на едно коляно пред мен в залата.

— Благодаря, Том.

— Освен това не трябва да го вижда никой друг освен вас — каза той.

— Много добре.

— И никой освен вас няма да го види, защото ще ви пазя, докато го четете, а след това ще го изгорим, милейди.

Аз се усмихнах, но почувствах как започна да ме обзема притеснение.

— Добре ли е сестра ми?

— Като агънце на зелена полянка.

Аз разчупих печата и разтворих писмото.