Другата Болейн

Ан,

Уилям твърди, че ние, семейство Болейн, сме се провалили и ме отвежда заедно с децата в Норфолк. Имай милост и говори с краля за мен, или с чичо Хауърд или с баща ни, преди да ме отведат, та никога вече да не успея да се върна.

М.

Слязох до късото каменно стълбище, което водеше към кабинета на баща ми, а оттам в двора. Повиках един от слугите и му заръчах да отнесе съобщението ми в кралския двор, който трябваше да е някъде по пътя между Бюли и Гринич.

Той докосна периферията на шапката си и взе писмото.

— Уверете се, че е стигнало до мистрес Ана — казах аз. — Важно е.

Ние вечеряхме в голямата зала. Уилям беше изтънчен, както винаги, с прекрасните кавалерски обноски, от устата му се лееха безброй клюки и вести от кралския двор. Баба Болейн не можеше да се успокои. Тя беше недоволна, но не смееше да го покаже открито. Та кой можеше да каже на един мъж да не отвежда жена си и децата си у дома?

Веднага след като запалиха свещи в залата, тя стана и каза намусено:

— Лягам си.

Уилям стана на крака и се поклони, докато тя излизаше от стаята.

Преди да седне, той измъкна от жакета си едно писмо. Веднага разпознах своя почерк. Беше писмото ми до Ана. Той ми го подхвърли на масата.

— Не е пример за съпружеска вярност — отбеляза той.

Аз взех писмото.

— Нито пък е най-добрият пример за добро възпитание да се възпират слугите ми и да се четат личните ми писма.

Уилям ми се усмихна.

— Искате да кажете, моите слуги и моите писма — каза той. — Вие сте моя жена. Всичко, което ви принадлежи, принадлежи и на мен. Аз пазя всичко, което е мое. Включително жената и децата, носещи моето име.

Седнах срещу него и сложих длани на масата. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Припомних си, че въпреки възрастта си — бях едва на деветнадесет години, — през последните четири от тях съм била любовница на английския крал, и че съм Хауърд по произход.

— Чуйте следното, съпруже — казах уверено. — Това, което е вече минало, ще остане заровено в миналото. Вие на драго сърце получавахте титли, земи, богатства и кралско благоволение, и всички знаем как те попаднаха във ваши ръце. Това не е срамно — нито за вас, нито за мен. Всеки на наше място би бил щастлив, а ние и двамата знаем, че не е лека работа да се спечели кралското благоволение.

Уилям ме погледна, изненадан от внезапната ми откровеност.

— Родът Хауърд няма да се предаде заради някаква загуба на Уолси. Грешката в сметките е негова, не е наша. Краят на играта е все още далеч и ако познавахте чичо Хауърд така добре, както аз, нямаше да бързате да го отписвате.

Уилям кимна с глава.

— Убедена съм, че нашите врагове са по петите ни, че всички Сиймор имат готовност да заемат мястото ни светкавично, че някъде в Англия някое момиче с фамилията Сиймор се готви да привлече вниманието на Хенри. Това винаги е така. Винаги имаме съперници. Сега обаче, независимо дали той е свободен или не да се ожени повторно, Ана е на върха, и всички ние, от рода Хауърд — включително и вие, съпруже — ще служим най-добре на своите интереси, като бъдем на нейна страна и й помагаме.

— Струва ми се, че тя се опитва да се пързаля по тънък лед — каза той остро. — Престарава се. Пролива много пот да запази мястото си до него и не се отказва дори за миг. Всеки, който се вгледа по-внимателно, го разбира.

— Какво значение има кой какво вижда, ако той не го вижда?

Уилям се разсмя.

— Тя не може да поддържа дълго това положение. Сега го върти на пръста си, но не може да го прави вечно. Можа да го задържи до есента, но няма жена, която да е в състояние да го задържи завинаги. Тя трябваше да го запази до себе си само за няколко седмици, но сега, след провала на Уолси, те ще се превърнат в месеци. А може би и години.

Млъкнах за миг и си представих как Ана се състарява от прекомерните усилия да изглежда весела.

— Но какво друго й остава?

— Нищо — отвърна той с вълча усмивка. — Затова пък вие и аз можем да отидем в моя дом и да започнем живот на съпружеска двойка. Искам син, който да прилича на мен, а не на русите Тюдори. Искам да имам дъщеря с тъмни очи като моите. И вие ще ми ги родите.

Аз наведох глава.

— Не желая да бъда укорявана.

— Ще търпите такова отношение, каквото аз реша. Нима не сте моя съпруга?

— Така е.

— Освен ако вие също не пожелаете анулиране на брака ни, след като той е вече такава отживелица. Предпочитате ли да бъдете затворена в манастир?

— Не.

— Тогава вървете в леглото ми — каза той лаконично. — Ще се кача след минута.

Застинах. Това не ми беше идвало наум. Уилям ме погледна над чашата си и каза:

— Какво има?

— Не можем ли да почакаме, докато отидем в Норфолк?

— Не — отвърна той.