Другата Болейн

Съпругът ми беше в кралската баржа, за да наблюдава състезанието с лодки. Когато ме видя, той ми се усмихна и ми направи място да седна на пейката до него. Джордж се присъедини към младите благородници от двора, сред които беше и Франсис Уестън. Погледнах към Ана и видях, че е седнала до краля. Наблюдавайки закачливо наклонената й на една страна глава и косият поглед, който беше отправила към него, аз се уверих, че за пореден път имаше пълен контрол върху себе си, и върху него.

— Елате на разходка с мен в градината преди вечеря — прошепна съпругът ми тихо в ухото ми.

Веднага застанах нащрек.

— Защо?

Той ми се засмя.

— О, каква достойна представителка на Хауърдови! Защото харесвам компанията ви и моля за нея. Защото сме съпруг и съпруга, които всеки момент могат да започнат да живеят като такива.

Аз се усмихнах печално.

— Не съм забравила.

— Може би ще се научите да очаквате това с повече удоволствие?

— Може би — изчуруликах аз.

Той погледна към реката, в чиито води проблясваше следобедното слънце. Лодките на благородниците, управлявани от хората им, бяха наредени и готови за старта. Те държаха греблата изправени в очакване на сигнала. Всички гледаха към краля, който извади алена кърпичка и я даде на Ана. Тя направи крачка към края на кралската баржа и я вдигна високо над главата си. Застина за миг неподвижна, като добре си даваше сметка, че всички погледи са вперени в нея. От мястото, където стояхме ние с Уилям, аз виждах профила й, вирнатата й глава, шапчицата, издърпана назад от лицето, бледата й кожа, заруменяла от доволство, прилепналата към гърдите й зелена рокля, пристегната в талията. Тя беше самото желание. После пусна алената кърпичка и лодките се устремиха напред, тласкани от греблата. Но не се върна веднага да седне до краля, за миг забравила за ролята си на кралица. Надвеси се през перилата, за да може да проследи лодката на Хауърд, която изпревари тази на Сиймор.

— Давайте, Хауърд! — викна тя внезапно. — Хайде!

Гребците сякаш чуха виковете й сред останалите възгласи на публиката, и загребаха по-енергично, спираха за миг след всеки ход напред и пореха речната шир по-бързо от Сийморови. Аз скочих на крака, всички викаха, кралската баржа се залюля заплашително, защото благородниците бяха забравили достойнството си и се бяха скупчили от едната й страна и ревяха в подкрепа на предпочитаната от тях лодка. Самият крал, който се смееше момчешки, обгърнал с ръка кръста на Ана, внимаваше да не покаже пристрастие към един или друг благородник, но явно му се искаше Хауърдови да победят, след като такова беше желанието на момичето в неговите обятия.

Тя гребяха по-бързо и по-бързо, забивайки греблата в пенещата се осветена вода, и на финалната линия без съмнение водеха поне с половин дължина пред Сийморови. Барабаните екнаха оглушително, тромпетите прогърмяха, известявайки на Сийморови, че за тях това беше краят и че ние бяхме спечелили състезанието с лодки, както и състезанието за първенството на семейството в кралството — девойката, застинала в прегръдките на краля, която гледаше с надежда към трона, беше от нашата кръв.

Кардинал Уолси се върна в двора, но не донесе разрешение за анулиране на брака и установи, че е изпаднал в немилост — нямаше възможност дори да поговори с Хенри насаме. Мъжът, който беше отговарял за всичко — като се започне от количеството вино, което трябваше да бъде сервирано на пировете, и се стигне до условията за мир с Франция и Испания, разбра, че трябваше да докладва пред Ана и Хенри, застанали един до друг, като двойка монарси. Момичето, което навремето беше мъмрил за липсата на целомъдрие и за твърде амбициозните й стремежи, сега седеше отдясно на английския крал и го изучаваше с присвити очи, сякаш не беше твърде впечатлена от това, което той имаше да им каже.

Кардиналът беше твърде опитен и хитър, за да си позволи да изглежда изненадан. Той любезно се поклони на Ана и им представи своя отчет. Ана се усмихваше безсъдържателно и слушаше, после ту се навеждаше напред, ту забиваше по някоя отровна дума в ухото на Хенри, и продължаваше да слуша.

— Идиот! — развилня се тя в стаичката ни. Аз седях на леглото, свила крака до себе си, за по-сигурно. Тя ходеше нервно напред-назад между леглото и прозореца, подобно на някой от лъвовете, затворени в Тауър, и неволно си помислих, че може да остави следи по полирания под, който после да бъде показван на любителите на исторически следи. Можехме да наречем експоната „Мъченичеството на Ана във времето“.

— Той е глупак, а ние стигнахме до кривата круша!

— Какво казва той?

— Казва, че било сериозна работа да отстраним лелята на човека, който държи папата и половин Европа в ръцете си, но че с Божията помощ, Карлос Испански ще бъде разгромен от съюзническите войски на Италия и Франция, когато му обявят война, и че Англия трябва да обещае помощ, но в същото време да не си помисля да рискува дори един от войниците си, или да изгуби и една стрела.

— Значи ще чакаме?

Тя вдигна ръце над главата си и извика: