Другата Болейн

Той ме слагаше да легна, развързваше пристегнатия ми корсаж, целуваше гърдите, милваше корема ми и ми доставяше удоволствие по всевъзможен начин, докато не започвах да стена в прилив на щастие:

— О, Уилям! О, любов моя! Вие сте най-добрият, най-добрият, най-добрият сред добрите.

И тогава с усмивката на мъж, комуто се възхищават, той свършваше в мен и се отпускаше на рамото ми, въздишайки трепетно.

Правех това от страст, примесена с една малка частица пресметливост. Ако Ана се провалеше, и повлечеше след себе си семейство Болейн, аз щях да бъда на сигурно място, имайки до себе си любящ съпруг с хубаво имение в Норфолк, титла и богатство. Освен това децата носеха неговото име и той можеше да ги вземе при себе си, когато пожелае. Бях готова да заявя и на дявола, че е най-добрия, несъмнено най-добрия, само да не ме отделя от децата ми.

На коледното тържество Ана грееше от щастие. Тя танцуваше така, сякаш имаше намерение да танцува ден и нощ, без нищо да е в състояние да я спре. Играеше със залагания, сякаш можеше да си позволи да загуби цялото богатство на една кралица. Имаше споразумение с мен и с Джордж, по-късно, щом останехме сами, ние веднага връщахме парите. Ала загубеше ли от краля, спестените й с труд пари влизаха в кралския джоб и тя никога вече не ги виждаше. А тя трябваше да губи, когато играеше с него: той не можеше да понася някой друг да печели.

Той я отрупваше с подаръци и с почести, канеше я на всеки танц. Тя беше коронованата кралица на всеки бал. Но Катерина все така заемаше мястото си начело на трапезата и се усмихваше на Ана така, сякаш тя й оказваше тази чест и сякаш Ана беше нейна пълноправна представителка, избрана по собствената й воля. Принцеса Мери, дребничката, бледа принцеса, седнала до майка си, също се усмихваше на Ана, сякаш пъргавата претендентка за престола я забавляваше безкрайно.

— Господи, как я мразя — каза Ана една вечер като се събличаше. — Това същество с лице като месечина е истинско отражение на тях двамата.

Поколебах се. Нямаше смисъл да се спори с Ана. Мери се беше превърнала в рядко красива девойка, с лице, по което силният характер и решителността се четяха така ясно, че у наблюдателя не оставаше и капка съмнение, че тя е дъщеря на майка си до мозъка на костите. Когато погледът й шареше из залата, тя ни гледаше така, сякаш виждаше право през нас, все едно, че не бяхме нищо повече от прозрачно венецианско стъкло и единственото, което я интересуваше, беше да види какво има зад него. Не личеше да ревнува от нас по някакъв начин, нито да ни счита за съпернички, борещи се за вниманието на баща й, или дори че заплашваме да изместим майка й от мястото й. Тя ни възприемаше като две леки жени, толкова незначителни, че едва ли заслужавахме милостивият вятър да ни духне и отнесе.

Тя беше духовито момиче, макар и само единайсетгодишна, но способна да се ползва от играта на думите и да се шегува на английски, френски, испански или латински. Ана имаше бърз ум и беше начетена, но нямаше образованието, което тази малка принцеса беше получила, и това също подклаждаше завистта й. Освен това девойката беше наследила присъствието на духа, което имаше и майка й. Независимо дали Ана щеше някога да стане кралица или не, тя беше родена и израсла с амбицията да се бори за сигурност и привилегии. Принцеса Мери беше родена с права, за които ние само можехме да мечтаем. Тя имаше самообладание, на каквото никоя от нас не можеше да се научи. Притежаваше грация, породена от чувството й за сигурност относно мястото, което й беше отредено на този свят. Разбира се, че Ана щеше да я ненавижда.

— Тя е просто никой — казах аз. — Дай да ти разреша косите.

На вратата се почука тихичко и Джордж се вмъкни преди още да успеем да кажем „Влез“.

— Завладял ме е страхът да не ме проследи жена ми — извини се той. Размаха пред нас бутилка вино и три калаени чаши. — Тази вечер тя танцува и е разгорещена. Едва ли не ми заповяда да отивам в леглото. Ако види, че идвам тук, ще побеснее.

— Трябва да те е видяла — Ана взе една от чашите с вино от Джордж. — Нищичко не й убягва на тази жена.

— Трябваше да стане шпионка. Трябваше да бъде шпионка, специалист по разврата.

Аз се разхилих и му позволих да ми налее малко вино.

— Едва ли са й нужни особени умения, за да разбере къде си — забелязах аз. — Ти стоиш тук почти постоянно.

— Тук е единственото място, на което мога да бъда себе си.

— Искаш да кажеш, че не е публичният дом? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Вече не ходя там. Изгубих желание за това.

— Да не си влюбен? — попита цинично Ана.

За моя изненада той погледна встрани и се изчерви.

— Не и аз.

— Какво има, Джордж? — попитах го.

Той поклати глава.

— И нещо, и нищо. Нещо, за което не мога да ви кажа, и нищо, което да смея да направя.

— Някой от двора ли е? — попита с любопитство Ана. Той придърпа един стол до камината и се взря в жаравата.

— Ако споделя, трябва да обещаете, че няма да кажете на никого.

Ние кимнахме с глави, задружни като сестри, решени да узнаят цялата истина.