Другата Болейн

Сложих я да легне, след което изтичах надолу по каменното стълбище и излязох в градината. Денят беше прекрасен, беше топло и слънцето светеше ярко, проблясвайки по водната повърхност. Малките лодки, които се носеха по реката, ту се доближаваха към по-големите кораби, ту се отдалечаваха от тях, очаквайки прилива, за да отплават в открито море. Откъм реката подухваше лек ветрец, който довяваше в добре поддържаната градина мириса на сол и приключения. Видях, че съпругът ми се разхожда с няколко други мъже по една от по-долните тераси и му помахах с ръка.

Той веднага помоли да го извинят, дойде при мен, стъпи с един крак на най-долното стъпало на стълбището и ме погледна.

— Как се чувствате, лейди Кери? Както забелязвам, днес сте по-хубава от всякога.

— Как сте вие, сър Уилям?

— Добре съм. Къде са Ана и кралят?

— Тя е в стаята си. А кралят излезе на езда.

— Значи сте свободна?

— Като птичка.

Той ми се усмихна потайно и двусмислено.

— Ще ми позволите ли да се насладя на компанията ви? Ще се разходим ли?

Аз слязох при него, наслаждавайки се на погледа, който ми отправи.

— Разбира се.

Той придърпа ръката ми на лакътя си, тръгнахме по долната тераса и той забави ход, наклони се към ухото ми и прошепна:

— Съпруго моя, вие сте най-изкусителното създание! Обещайте ми, че разходката ни няма да продължи прекалено дълго.

Аз се опитах да си придам сериозно изражение, но не се стърпях и се разсмях.

— На всички, които ме видяха да излизам в градината, ще стане ясно, че не съм стояла в нея и една минутка.

— Да, но в случая става въпрос за това да се подчинявате на волята на съпруга си — забеляза той убедително. — А какво по-прекрасно качество у една съпруга?

— Ако ми заповядате, може — предложих аз.

— Точно така — каза той решително. — Изрично ви заповядвам.

Аз погалих кожата на жакета му с опакото на ръката си.

— Тогава какво друго ми остава, освен да се подчиня?

— Отлично — той се обърна и ме поведе към една от градинските вратички и в мига, в който тя се затвори, ме притисна в обятията си и ме целуна, после ме поведе към спалнята си, където правихме любов цял следобед, докато Ана, най-голямата щастливка от семейство Болейнови, фаворитката Болейн, лежеше болна на моминското си ложе.

Същата вечер бяха организирали пиршество и танци. Както винаги, Ана водеше, а аз бях една от танцьорките. Ана беше по-бледна от всякога, облечена в сребриста рокля. Тя до такава степен беше станала сянка на красавицата, която бе някога, че това не убягна дори от погледа на майка ми. Тя ме повика с пръст, докато чаках да дойде реда ми да си кажа репликите от пиесата и да изтанцувам своята част.

— Да не би Ана да е болна?

— Не повече от друг път — отвърнах лаконично.

— Кажете й да си почива. Ако погрознее, ще изгуби всичко.

Аз кимнах.

— Тя си почива, майко — казах аз предпазливо. — Тя си ляга, за да се отмори, но човек не може да си почине от страха. Сега трябва да танцувам.

Тя кимна и ме пусна. Аз обиколих залата и започнах да играя своята част в пиесата. Бяха ми дали ролята на звездичката, която пада от западния небосклон и благославя земята с мир. Отнасяше се по някакъв начин до войната в Италия, и въпреки че знаех думите си на латински, не се обремених излишно с изясняването на значението им. Видях Ана да се мръщи и разбрах, че съм произнесла нещо неправилно, което трябваше да ме накара да се почувствам виновна, но съпругът ми, Уилям, ми намигна със сдържана усмивка. Той знаеше, че трябваше да уча думите си, вместо да прекарвам следобеда си с него в леглото.

Танцът ни свърши и един куп непознати благородници с маски и костюми влязоха в залата и си избраха партньорки за танците. Кралицата беше смаяна. Кои ли можеха да са те? Ние също бяхме смаяни, а най-вече Ана, когато един по-пълен и висок кавалер я покани на танц. Те танцуваха заедно до полунощ. Тогава Ана се разсмя, изненадана от разкритието, че беше танцувала със самия крал. Към края на вечерта лицето й все още беше бледо като роклята й и дори танците не бяха помогнали да върне цвета си.

Ние се прибрахме в стаята заедно. Тя се препъна на стълбите, и когато протегнах ръка да пипна челото й, почувствах, че кожата й беше студена и по нея беше избила пот.

— Ана, да не би да си болна?

— Само съм уморена — каза тя отпаднало.

Когато отидохме в стаята и тя сне пудрата от лицето си, аз успях да забележа, че цветът й се доближаваше до този на лист хартия. Тя трепереше и не искаше да се мие или да реши косите си. Търкулна се в леглото и затрака със зъби. Аз отворих вратата и пратих един слуга да извика Джордж по-скоро. Той дойде, хвърлил набързо едно наметало върху нощната си дреха.

— Извикай лекар — казах аз. — Това не е обикновена умора.

Погледът му пропълзя покрай мен към леглото в другата стая, където Ана се беше свила и беше придърпала завивките около раменете си, с кожа, пожълтяла като на топяща се старица с потракващи от студ зъби.

— Боже, това е потната болест25 — каза той, назовавайки най-страшната болест след чумата.

— И на мен така ми се струва — отвърнах аз мрачно.

Той ме погледна и аз прочетох страха в очите му.