Другата Болейн

— А тя? — попита Джордж. — Нима ще й отнемеш шанса да заема значимо място в йерархията? Тя ще бъде племенница на английската кралица. Не забравяй това.

Аз се поколебах.

— Само ако жените можеха да разполагат с нещо повече — казах аз замечтано. — Ако можехме само да имаме повече права. Да бъдеш жена в кралския двор е все едно да гледаш как сладкарят работи в кухнята, а да не можеш да вземеш нито един сладкиш.

— А какво ще стане с Хенри тогава? — опита се той отново да ме изкуши. — Твоят Хенри официално е племенник на английския крал, но всъщност знаят, че е негов син. В случай, че (опазил Бог) Ана не роди син, тогава Хенри може да предяви претенции към английския трон, Мери. Синът ти е кралски син и може да стане наследник на трона.

Мисълта не ме накара да подскоча от щастие. Погледнах боязливо към горичката, където моето упорито момченце се опитваше да ни догони и си пееше ловни песни, които само беше съчинило. Аз само промълвих:

— Моля те, Боже, пази ми го! Опази ми го, Боже!

Есента на 1528

Ана се пребори с болестта и здравето й укрепна в Хевър. Когато тя излизаше от стаята си, аз все още не се осмелявах да седна при нея, толкова се боях да не предам заразата на децата си. Тя се опитваше да остроумничи по повод на страховете ми, но думите й бяха остри. Беше се почувствала предадена от краля, когато той беше избягал от двора и беше обидена до смърт, че е прекарал лятото с кралица Катерина и с принцеса Мери.

Беше твърдо решена да го открие веднага след като настъпеха по-хладните месеци и щом болестта й съвсем отшумеше. Надявах се в суматохата и покрай опитите на Ана да се добере до престола, да ме забравят съвсем.

— Ще трябва да се върнеш с мен — заяви Ана с тон, нетърпящ възражение.

Бяхме седнали на любимото си място до рова на замъка. Ана беше на каменната скамейка, а Джордж се беше изтегнал на моравата пред нея. Аз седях на тревата, облегната на скамейката и гледах как децата ми пляскат във водата. Въпреки че водата край брега беше плитка, не смеех да откъсна поглед от тях.

— Мери! — отекна острия глас на Ана.

— Чух те — отвърнах й, без да обръщам глава.

— Погледни ме!

Аз я погледнах.

— Трябва да се върнеш с мен, защото не мога да се справя сама.

— Не разбирам какво ти пречи…

— Аз пък разбирам — каза Джордж. — В леглото й трябва да има близък човек, на когото да има доверие. Когато затвори вратата зад гърба си, трябва да е сигурна, че после няма да разказват на кралицата как тя е плакала, или да докладват на краля, че е вбесена. Тя излиза на сцена през всеки ден от живота си и се нуждае от трупа пътуващи актьори за помощните роли. Тя трябва да е обградена от хора, които познава, и които познават нея. Трябва от време на време да си почива от маскарада.

— Да — каза Ана изненадана. — Точно така стоят нещата. Откъде знаеш?

— Защото Франсис Уестън е мой приятел — каза Джордж искрено. — А аз имам нужда от някого, на когото не съм брат, син или съпруг.

— Нито пък любовник — напомних аз.

Той поклати глава.

— Просто приятел. Но знам защо Ана се нуждае от теб — по същите причини, поради които аз самият имам нужда от него.

— Е, аз пък се нуждая от децата си — продължих да упорствам. — А Ана се справя достатъчно добре и без мен.

— Моля те като сестра — нещо в тона й ме накара да я погледна по-внимателно. Болестта беше стопила част от нейната арогантност и за момент гласът й прозвуча така, сякаш наистина се нуждаеше от сестринска грижа. Бавно, много бавно, с движение, което не беше типично за нея, тя протегна ръката си към мен.

— Мери… не мога да успея сама — прошепна тя. — Последният опит едва не ме уби. Знаех, че нещо в мен щеше да се прекърши, ако бях продължила напред. А сега трябва да се върна обратно в кралския двор, и всичко това да започне отначало.

— Не можеш ли да задържиш краля с по-малко усилия?

Тя се облегна назад и затвори очи. За миг тя не изглеждаше като най-решителната и блестяща млада дама от блестящ кралски двор. Приличаше на изплашена девойка, видяла дълбините на собствените страхове.

— Не. Единственият начин, който ми е известен, е да се стремя да съм винаги най-добрата.

Протегнах ръка, докоснах нейната и почувствах как пръстите й се вкопчват в моята.

— Ще дойда и ще ти помогна.

— Добре — промълви тя. — Знаеш ли, имам нужда от теб. Бъди до мен, Мери.