Другата Болейн

— Всичко това е заради теб, нали? — казах аз, разтърсена от силата на омразата си. — Трябва да имаш всичко, така ли? Кралят е готов да притича, само да му кимнеш, но трябваше да вземеш и моя син. Приличаш на кукувица, която изяжда всички други голишарчета в гнездото. Докъде още трябва да стигнем всички ние, за да задоволим амбициите ти? Ти ще ни донесеш само смърт, Ана.

Тя извърна глава, за да не гледа омразата, която струеше от мен.

— Трябва да стана кралица — беше всичко, което можа да ми каже. — А вие всички трябва да ми помагате. Синът ти Хенри ще изиграе своята роля, за да се издигна, и ние на свой ред ще му помогнем да се издигне. Знаеш, че така стоят нещата, Мери. Само глупакът ругае късмета си от заровете.

— Заровете са подставени, когато играя срещу теб — казах аз. — Няма да забравя това, Ана. На смъртното ти ложе ще ти напомня, че си ми взела насила сина, защото си се страхувала, че няма да можеш да родиш свой собствен.

— Аз мога да родя син! — отвърна тя ужилена. — Ти можа! Защо пък аз да не успея?

Аз се разсмях тържествуващо.

— Защото с всеки изминал ден остаряваш все повече — казах аз злостно. — Както и кралят. Кой знае дали изобщо можеш да забременееш? Аз бях толкова плодовита, че му родих две деца едно след друго, едно от които е най-хубавото момченце, с което Господ е благословил земята. Ти никога няма да имаш момченце като моя Хенри, Ана. С цялото си същество усещаш, че никога няма да родиш момче, равно на него. Всичко, на което си способна, е да откраднеш моя син, защото знаеш, че не можеш да имаш свой собствен.

Тя беше така пребледняла, сякаш болестта наново я беше поразила.

— Престанете — каза Джордж. — Престанете и двете.

— Никога вече не ми казвай подобно нещо — изсъска ми тя. — Това е все едно да ме прокълнеш. А ако аз се проваля, повличам и теб след себе си, Мери. Както и Джордж, и всички останали. Никога не се осмелявай да ми говориш отново така, защото ще те пратя в манастир и няма да видиш нито едно от децата си.

Тя скочи от мястото си и брокатените й одежди, обшити с кожи, се увиха около тялото й. Гледах как тича по пътечката нагоре към замъка и мислех, че тя е много опасен враг. Можеше да притича при чичо Хауърд, а можеше да отиде и при краля. В ръцете на Ана бяха всички, които властваха над мен. И ако искаше сина ми, ако искаше дори живота ми, тя просто трябваше да притича при един от тях, за да го получи.

Джордж сложи ръка върху моята.

— Съжалявам — каза той неловко. — Но така поне децата ти ще останат в Хевър и ще можеш да ги виждаш.

— Тя граби всичко, до което се добере — казах аз. — Винаги е вземала всичко. Ала това никога не ще й простя.

Пролетта на 1529

Ана и аз бяхме в приемната на манастира Блекфрайърс, скрити зад една завеса. Не можехме да не дойдем. Никой от тези, които имаха възможност да присъстват под какъвто и да било предлог, нямаше да пропусне това. Нищо подобно не се беше случвало в Англия до този момент. Това беше избраното място, на което щяха да се изслушат доводите за и против брака между краля и кралицата на Англия — едно изключително странно изслушване и извънредно по своята същност събитие.

Съдът заседаваше в замъка Брайдуел, който се намираше само на две крачки от манастира. Кралят и кралицата сядаха в огромната трапезария на Брайдуел, за да вечерят, а всеки ден ходеха на съдебните заседания в Блекфрайърс, за да разберат дали през всички тези двадесет години, в които се бяха обичали, техният брак някога е бил законен.

Беше ужасен ден. Кралицата беше облечена в една от най-пищните си ролки, решила категорично да пренебрегне заповедта на кралския съвет да се облича съвсем семпло. Беше избрала новата си виненочервена кадифена рокля със златисти поли. Краищата на ръкавите и полите бяха обточени с разкошна черна самурова кожа. Червената шапчица обрамчваше лицето й и тя не изглеждаше нито уморена, нито тъжна, както през изминалите две години; изглеждаше така, сякаш в нея бушуваха страсти и беше така оживена, сякаш се готвеше за битка.

Когато призоваха краля да говори пред съда, той заяви, че е имал съмнения относно законността на брака от самото му начало, но кралицата го прекъсна — нещо, което никой друг на света не би посмял да стори — и отбеляза, при това съвсем на място, че той е пазил за себе си тези съмнения твърде дълго време. Кралят повиши тон и довърши речта, която си беше подготвил, ала беше смутен.

Той заяви, че е потискал тези свои съмнения заради голямата обич, която изпитвал към кралицата, но вече не било по силите му да ги преодолее. Почувствах как Ана потръпва до мен, като кобила, която не пускат по време на лова.

— Какви глупости! — прошепна тя яростно.

Дадоха думата на кралицата да отвърне на казаното от съпруга й. Служителят, който обявяваше имената на свидетелите, изрева името й: веднъж, два, три пъти; но тя не му обърна никакво внимание, въпреки че той стоеше точно до трона й и викаше. После стана и с високо вдигната глава се упъти право към Хенри, който стоеше на трона си. Тя коленичи пред него. Ана надникна иззад завесата.