Другата Болейн

— Какво ще стане с всички ни, ако тя умре?

Потната болест връхлетя ожесточено кралския двор. Петима-шестима от танцьорите на празненството бяха на легло. Една от девойките вече беше мъртва, а прислужницата на Ана беше в много тежко състояние и лежеше в стаята си, която делеше с още пет-шест момичета. Докато чаках да пристигне лекаря, получих бележка от Уилям да не го доближавам, а да се изкъпя с вода, в която съм капнала настойка от алое, тъй като той беше прихванал болестта и се молеше на Бога да не ме е заразил.

Аз отидох до стаята му и поговорих с него, застанала на прага. Той беше прежълтял точно като Ана, и като нея се бе увил с одеяла, но въпреки това зъзнеше от студ.

— Не влизайте — нареди ми той. — Не се приближавайте повече.

— Някой грижи ли се за вас? — попитах го аз.

— Да, освен това смятам да замина с кола за Норфолк — каза той. — Искам да си бъда у дома.

— Изчакайте поне няколко дни, докато състоянието ви се подобри, и тогава вървете.

Той надигна глава от леглото и ме погледна, опитвайки се да овладее болката.

— О, моя глупавичка малка съпруго — отвърна ми той. — Не мога да си позволя да се бавя. Грижете се за децата в Хевър.

— Разбира се, че ще го сторя — казах аз, като все още не разбирах какво имаше предвид.

— Мислите ли, че сме направили още едно бебе? — попита той.

— Все още не зная.

Уилям затвори очите си за миг, сякаш си пожелаваше нещо.

— Е, каквото и да се случи, то е в Божиите ръце — каза той. — И все пак, бих бил щастлив да сте заченали един истински Кери.

— За това ще имаме предостатъчно време — казах аз. — След като оздравеете.

Той ми се усмихна вяло.

— Аз също си мисля за това, съпруго моя — каза той нежно, ала зъбите му все така потракваха. — И ако известно време ме няма в двора, нали ще се грижите добре за себе си и за децата?

— Разбира се — отвърнах. — Но нали ще се върнете веднага, щом се почувствате по-добре?

— Веднага, щом оздравея, се връщам — обеща той. — А вие отидете в Хевър с децата.

— Не зная дали биха ме пуснали да замина.

— Заминете още днес — посъветва ме той. — Когато се разбере колко народ се е разболял, ще настане истинска суматоха. Това ще е наистина лошо, любов моя. В града положението е много тежко. Хенри ще побегне като див заек, помнете думите ми. Никой няма да ви потърси поне седмица, а в провинцията ще бъдете на сигурно място при децата. Намерете Джордж и го помолете да ви заведе. А сега тръгвайте.

Аз се поколебах за миг, изкушена да се подчиня.

— Мери, може това да са последните ми думи към вас и те не биха могли да бъдат по-сериозни. Отидете в Хевър и се грижете за децата, преди целият двор да бъде покосен от болестта. Ще бъде наистина печално, ако болестта им отнеме и майка, и баща.

— Но какво искате да кажете? Нали няма да умрете?

Той успя да се усмихне.

— Разбира се, че не. Но ще съм по-щастлив, връщайки се вкъщи, като знам, че вие сте в безопасност. Намерете Джордж и му кажете, че аз нареждам вие да заминете и нека той се погрижи за вас и ви изпрати.

Аз пристъпих в стаята.

— Не се приближавайте повече! — сопна се той. — Просто тръгвайте!

Тонът му беше груб, така че аз се завъртях на токчето си и излязох от стаята малко нацупено и леко блъснах вратата, за да му дам да разбере, че съм обидена.

Това беше последния път, когато го видях жив.

Джордж и аз бяхме прекарали малко повече от седмица в Хевър, когато Ана пристигна с много малка свита в открита кола. Когато пристигна, тя беше полумъртва от умора, ала нито аз, нито Джордж имахме смелостта да се грижим лично за нея. Една знахарка от Единбридж дойде и я отведе в стаята на кулата, а после поръча огромни количества храна и вино, за поне част от които се надявахме, че действително стигат до Ана. В цялата страна хората бяха или болни, или обхванати от ужаса, че могат да се разболеят. Две от слугините отидоха в близките селца да се грижат за свои роднини, ала и двете умряха. Болестта беше от най-страшните, и ние двамата с Джордж се събуждахме сутрин облени в пот от ужас, а през остатъка от деня се питахме дали и на нас не ни е съдено да умрем.

При първите вести за заразата кралят напусна замъка и се отправи към Хънсдън. Това само по себе си, беше лошо за Болейнови. В кралския двор цареше пълен хаос, а над страната витаеше смъртта. И което беше по-лошото за нас: кралица Катерина беше добре, както и принцеса Мери, и те двете пътуваха цяло лято с краля, и сякаш с Божията благословия останаха недокоснати от вълната на заразата.