Другата Болейн

— Дори нещо повече: не трябва да говорите една с друга за това, когато изляза от стаята. Не искам да ме коментирате зад гърба ми.

Това вече ме разколеба.

— Да се закълнем, че няма да говорим дори помежду си ли?

— Да, иначе няма да ви кажа нищо.

Ние се поколебахме, но любопитството ни надделя.

— Добре — каза Ана от името на двете. — Кълнем се.

Младото му красиво лице се сбърчи и той го скри с ръкава на ризата си.

— Влюбен съм в мъж — каза той простичко.

— Франсис Уестън — казах аз моментално.

Неговото мълчание потвърди предположението ми.

Лицето на Ана застина от ужас.

— Той знае ли?

Джордж поклати кестенявата си глава.

— Тогава не трябва никога да намекваш за това, нито да споделяш с някого — нареди му тя. — Това трябва да бъде първият и последен път, когато заговаряш за това, дори с нас. Трябва да го изличиш от сърцето и ума си, и никога вече да не го поглеждаш.

Той отправи поглед към нея.

— Зная, че е безнадеждно.

Ала тя не му даваше този съвет от загриженост към него.

— Поставяш ме в опасно положение — каза тя. — Кралят никога няма да се ожени за мен, ако ни опозориш.

— Това ли била цялата работа? — попита той, внезапно разярен. — Това ли е всичко, което има значение? А не това, че съм влюбен и подтикван към грях като последен глупак. Нито това, че никога няма да бъда щастлив, женен за змия и влюбен в човек, който ще разбие сърцето ми — важно е само и само това, че репутацията на мистрес Ана Болейн трябва да се запази неопетнена.

В този миг тя полетя към него, с ръце, разперени като нокти на граблива птица, но той хвана здраво китките й, преди да се бе докопала до лицето му.

— Погледни ме! — изсъска тя. — Не се ли отказах от единствената си любов, не разбих ли сърцето си? Не ми ли каза ти тогава, че цената си заслужавала?

Той я избута назад, но нищо не бе в състояние да я накара да се успокои.

— Погледни Мери! Не я ли откъснахме от съпруга й, а мен от моя? Сега и на теб ще ти се наложи да се откажеш от някого. Ще трябва да изгубиш голямата любов на живота си, така както аз изгубих своята, и както Мери изгуби нейната. Недей се жалва за разбитото си сърце, след като ти уби моята любов, след като я погребахме заедно и тя се изпари!

Докато Джордж се бореше с нея, аз я хванах откъм гърба и ние тримата застанахме неподвижни, като участници в маскен бал, наредени, за да представим някаква чудновата идея — аз, хванала я за кръста, той за ръцете, а тя самата — с разперени ръце, все още на няколко инча от лицето му.

— Боже Господи, какво семейство сме само — каза той с почуда. — Господи, в какво сме се превърнали?

— Важното е накъде вървим — каза тя сурово.

Джордж срещна погледа й и кимна, като човек, който дава клетва.

— Да — въздъхна той. — Няма да забравя.

— Ще забравиш за любовта си — договори се тя. — И никога вече няма да споменаваш името му.

Той отново кимна примирено.

— И ще запомниш, че няма по-важно нещо от това да се добера до трона.

— Ще запомня.

Усетих, че потръпвам и пуснах кръста й. Нещо в този нашепнат обет ми прозвуча не като вричане пред Ана, а като обещание към дявола.

— Не говорете така.

Те и двамата впериха в мен тъмните си Болейнови очи — двете лица с дълги, прави носове, малки усти и нахално стиснати устни.

— Едва ли си заслужава човек да живее такъв живот — казах аз, като се опитах да ги разведря.

Никой не се усмихна в отговор.

— Заслужава си — отвърна Ана лаконично.

Лятото на 1528

Ана танцуваше, яздеше, пееше, залагаше на карти, возеше се по реката, ходеше на пикници и участваше в игрите, които организираха, сякаш нямаше грижи на този свят. Но от ден на ден тя все повече бледнееше. Сенките под очите й ставаха все по-тъмни и започна да използва пудра, за да ги прикрива. Аз стягах връзките на корсажа й все по-леко и по-леко, колкото повече отслабваше, а след това трябваше да слагаме подплънки на гърдите й, за да изглеждат закръглени като преди. Докато пристягах корсажа й, погледите ни се срещнаха в огледалото. Целият й вид издаваше, че тя действително е по-голямата сестра. Тя изглеждаше по-стара от мен с години.

— Толкова съм уморена — прошепна тя.

Дори устните й бяха бледи.

— Нали те предупреждавах — отвърнах аз без никакво съчувствие.

— Ти щеше да поемеш по същия път, стига да притежаваше необходимите ум и красота, за да го задържиш.

Аз се наведох напред, така че лицето ми да бъде близо до нейното и да може тя да огледа розовите ми бузи, блесналите ми очи и хубавия цвят на лицето, който нямаше нищо общо с нейния безжизнен вид.

— Не съм толкова умна и хубава ли? — повторих аз.

Тя се извърна към леглото.

— Лягам да си почина — каза тя мрачно. — Можеш да се махнеш.