Другата Болейн

— Да чакаме ли? Не! Кардиналът може да си чака! Хенри също може да си чака! Аз обаче трябва да танцувам в центъра на това безумие, трябва да изглеждам така, сякаш напредвам, когато всъщност не помръдвам и на крачка. Трябва да поддържам илюзията, че нещо се случва, трябва да карам Хенри да се чувства все по-обичан, и трябва да му създавам илюзията, че нещата постоянно се променят към по-добро, защото той е крал и цял живот е живял на нечии чужди обещания, че ще получи най-доброто от всичко. Винаги са му обещавали мед, каймак и злато, и аз не мога да му дам просто своето „чакай“. Как ще продължавам? Как да се справя с всичко това?

Искаше ми се Джордж да е тук.

— Ще се справиш — казах аз. — Ще продължиш напред, както продължаваше досега. Справяш се чудесно, Ана.

Тя стисна зъби.

— Докато стигна целта си, ще остарея и ще издъхна.

Аз я хванах нежно за ръката и я обърнах към огромното венецианско огледало.

— Погледни само — казах й.

Собствената й красота винаги й въздействаше успокояващо. Тя се спря и си пое въздух.

— Освен всичко това, ти си надарена с поразителен ум — напомних й аз. — Хенри винаги е твърдял, че имаш най-острия ум в цялото кралство и че ако си била мъж, щял да те назначи за кардинал.

Една тънка, остра и хищна усмивка озари лицето й.

— Уолси сигурно много се радва на тези негови думи.

Аз й се усмихнах в отговор и погледнах лицето си до нейното — както винаги бяхме напълно различни една от друга по външност, по цвят на кожата и изражение.

— Със сигурност — казах аз. — Но не е по силите му да направи каквото и да било.

— Той вече дори не може да види краля без да помоли предварително за среща — тържествуваше тя. — Постарах се да постигна това. Те вече не се срещат на сладки приятелски приказки като преди. Нищо не може да се реши без мен. Той не може да дойде в двореца да се види с краля, без да предизвести и него, и мен. Изместен е от властта и аз стоя в дъното на това дело.

— Справила си се наистина чудесно — казах аз, а думите ми бяха толкова противни за слуха ми, колкото бяха галещи за нейния. — Освен това, ти имаш дълги години пред себе си, Ана.

Зимата на 1527

Уилям и аз се завъртяхме в уюта на ежедневието си, което беше почти домашно, въпреки че се въртеше основно около желанията на краля и на Ана. Все още спях в едно легло с нея и в името на намеренията и целите ни практически живеехме в една стая. Пред външния свят ние все още се водехме придворни дами на кралицата, които не се отличаваха по нищо от останалите.

Ала от сутрин до вечер Ана беше до краля, така близо, сякаш беше новата му невеста, в качеството си на негов най-важен съветник и най-добър приятел. Тя се връщаше в покоите ни само за да се преоблече или да полегне на леглото да отпочине, докато той беше на литургия или бе пожелал да излезе на езда със свитата си. В такива моменти тя потъваше в мълчание, сякаш животът си беше отишъл от нея, вследствие на силно изтощение. Лицето й бледнееше на фона на балдахина, а очите й бяха широко отворени, но невиждащи. Дишаше бавно и тежко, сякаш беше поразена от болест. Изобщо не продумваше.

Бях се научила да не я безпокоя, когато се намираше в такова състояние. Трябваше да намери собствен начин да отдъхва между безспирните публични изяви. Трябваше да е винаги очарователна, не само за краля, но и за всеки, комуто хрумнеше да отправи поглед към нея. Ако само за миг нейната сияйна лъчезарност помръкнеше, в двора щеше да се завихри водовъртежът на клюките, и този водовъртеж щеше да повлече и нея, и всички нас.

Когато тя ставаше и отиваше да прекара времето си с краля, аз и Уилям оставахме заедно. Ние се срещахме почти като непознати и той ме ухажваше. Това беше най-странното, най-простичкото и мило нещо, което един отчужден съпруг можеше да направи за отсъствалата си досега съпруга. Той ми пращаше малки букетчета цветя, понякога вейки зелени листенца и тис с розови плодчета. Подари ми малка позлатена гривна. Пишеше за мен прекрасни стихотворения, в които възпяваше сивите ми очи, светлите ми коси и ме молеше за благоволението ми, сякаш бях дамата на сърцето му. Когато заповядвах да доведат коня ми, за да изляза на езда с Ана, намирах по някоя бележчица, затъкната в коженото стреме. Когато вечер отмятах завивките да си легна до Ана, откривах сладки бонбони, завити в златисти хартийки. Той ме засипваше с малки подаръчета и бележки, и винаги, когато се срещахме по кралските празненства, на стрелбището или гледахме тенис на корт, той се навеждаше на ухото ми и прошепваше с половин уста:

— Хайде в покоите ми, моя съпруго.

Започвах да се кикотя, все едно не бях неговата дългогодишна съпруга, а новата му любовница; отделях се от тълпата, а след няколко минути той също се измъкваше, за да се срещнем насаме в неговата спалня в западната част на замъка Гринич. Тогава той ме вземаше в прегръдките си и казваше възхитително и обещаващо:

— Имаме на разположение само един миг, любима моя, не повече от час: ето защо ще ви дам всичко от себе си.