Другата Болейн

Гласът й потрепери и това го обезоръжи. Той разтвори обятия, за да я прегърне, но тя поклати глава.

— Не, не, няма да притичам към вас, няма да ви позволя да изтриете сълзите ми с целувки и да ми кажете, че всичко това е без значение. Има значение, повече от всичко на света.

Тя сложи ръка на очите си и мина покрай него, без дори да го поглежда, и влезе в покоите си. По време на паузата, която последва, се чу как тя затвори вратата и превъртя ключа.

Аз и кралят се спогледахме.

Той изглеждаше слисан.

— Кълна се пред Бога, че не съм искал да я нараня.

— С някакви ризи?

— Кралицата продължава да ми шие ризите. Ана не го знаеше. Прие го много зле.

— Ох — изпъшках аз.

Хенри поклати глава.

— Ще кажа на кралицата да не го прави повече.

— Да, това ми се струва разумно — казах аз кротко.

— А когато излезе, ще й предадете ли, че съм силно огорчен, задето съм й причинил такава мъка? Ще й кажете ли също, че втори път няма да си позволя да я обидя така?

— Да — отвърнах. — Ще й предам.

— Ще изпратя да повикат златаря. Нека изработи нещо красиво за нея — каза той и тази мисъл го ободри. — И когато се почувства отново щастлива, ще забрави, че въобще някога сме се карали за това.

— Тя ще бъде пак щастлива, нека само да си почине малко — обнадеждих го аз. — Разбира се, тежко й е да чака женитбата си с вас. Тя толкова ви обича.

За момент той заприлича на влюбеното в Катерина момче, което е бил някога.

— Да, ето защо тя се разгневи така силно. Заради силата на любовта си.

— Разбира се — уверих го аз. Последното, което исках той да осъзнае, беше това, че гневът на Ана не беше съизмерим спрямо обстоятелствата.

Той отново доби нежно изражение.

— Зная. Трябва да съм търпелив с нея. Освен това тя е толкова млада, не знае почти нищо за света.

Замълчах и си казах, че аз самата бях много млада, когато родителите ми ме тласнаха в неговите обятия и че на мен никога не ми беше позволено да намекна за недоволството си, а какво оставаше пък за бури от емоции.

— Ще поръчам рубини за нея — каза той. — На добродетелните жени се дават рубини, както знаете.

— Ще й харесат — отвърнах убедено.

Хенри й подари рубини, и нейната благодарност премина в нещо повече от една обикновена усмивка. Тя се върна в покоите си много късно през нощта, с измачкана рокля и с шапчица в ръка. Аз бях в леглото и спях — никога не я чаках по цели нощи — така, както тя ме чакаше преди. Тя ме отви, за да мога да се събудя и да отпусна корсажа й.

— Правих каквото ти ми каза и той беше във възторг — каза тя. — Освен това го оставих да си играе с косите и с гърдите ми.

— Е, виждаш ли, че отношенията ви пак се затоплиха — казах аз. Отпуснах корсажа й и смъкнах полите й през главата.

— И татко ще стане граф — каза тя с тихо задоволство. — На Уилтшир или на Ормънд. Аз ще стана мистрес Ана Рочфорд, а Джордж ще е лорд Рочфорд. Баща ни пак ще замине за Европа да води мирните преговори, а брат ни — лорд Джордж — ще замине с него. Брат ни, лорд Джордж, е на път да стане един от най-предпочитаните пратеници на краля.

Аз останах с отворена уста пред толкова кралски подаръци.

— Баща ни ще получи графство?

— Да.

— А Джордж ще е лорд Рочфорд! Колко внушително — ще му хареса и още как! При това посланик!

— Това, за което винаги е мечтал.

— А аз? — попитах. — За мен има ли нещо?

Ана се излегна на ложето, остави ме да събуя обувките от нозете й и да сваля чорапите й.

— Ти ще си останеш вдовстващата лейди Кери — каза тя. — Просто другата Болейн и нищо повече. Не мога да огрея навсякъде, нали ти е ясно.

Коледата на 1529

Кралският двор трябваше да се събере в Гринич, и кралицата трябваше също да присъства. Тя щеше да получи всички почести, а Ана — да остане в сянка.

— И сега какво? — попитах Джордж. Седнах на леглото му, а той се беше изтегнал в прозоречната ниша. Слугата опаковаше багажа му за пътуването му до Рим, и от време на време той подвикваше на мудния прислужник: „Само не синята шапка, има молци“, или пък: „Не мога да понасям тази шапка, дай я на Мери за младия Хенри“.

— И сега какво? — повтори той.

— Извикаха ме обратно в покоите на кралицата, и ще трябва пак да се местя в старата си стая в нейното крило на замъка. Ана ще остане в покоите си до стрелбището съвсем сама. Мисля, че майка ни ще бъде с нея, но аз и останалите придворни дами трябва да прислужваме на кралицата, не на Ана.

— Не вярвам това да е лош знак — каза Джордж. — Той очаква много народ да се събере и да гледа коледните пиршества. Последното, което му трябва, е градските търговци да разправят, че бил невъздържан. Той иска всички да смятат, че е избрал Ана не от похот, а заради благото на Англия.

Погледнах малко притеснено към слугата.

— Няма проблеми с Джос — каза Джордж. — Доста е глух, слава Богу. Нали така, Джос?

Мъжът дори не обърна глава.

— Е, добре, остави ни насаме — каза Джордж. Мъжът обаче продължи да опакова все така упорито.

— И все пак, трябва да внимаваш — казах аз.

Джордж повиши глас.

— Остави ни, Джос, можеш да довършиш и по-късно.

Мъжът се стресна, обърна се, поклони се на Джордж и на мен, и излезе.