Другата Болейн

— Аз не се готвя за поражение — каза тя простичко. — Това е все едно да предам сама себе си. Знам, че Господ ще насочи мисълта на моя Хенри обратно към мен и ние ще заживеем отново щастливо. Знам, че дъщеря ми ще стане кралица на Англия и ще бъде една от най-прекрасните кралици, които са управлявали някога. Баба й беше Изабела Кастилска — и никой не може да се усъмни, че една жена е способна да управлява кралство. Тя ще бъде принцеса, която всеки ще запомни, а на смъртния ми одър кралят ще бъде за мен сър Вярно Сърце, какъвто беше и в годините на моето моминство.

Кралицата отиде в стаята си и слугинята, която дремеше пред камината, скочи и взе от ръцете ми одеждата и шапчицата й.

— Бог да ви благослови — каза кралицата. — Сега можете да кажете на останалите да вървят по леглата си. Сутринта ще очаквам всички те да дойдат с мен на литургия. И вие също, Мери. Обичам придворните ми да идват на литургия.

Лятото на 1530

Яздех надолу по пътя за Хевър. Около мен кретаха групичка слуги с флаговете на Хауърд, които се вееха пред мен и зад мен, а минувачите, които срещахме, се отдръпваха в канавката, за да ни сторят път. Живите плетове и тревата край пътя бяха вече покрити с прахоляк, тъй като лятото беше сухо и по всичко личеше, че и тази година щеше да вилнее чумата. Ала недалеч от пътя се носеше сладък аромат на сено. То беше вече окосено и повечето събрано на купи, а пшеницата и ечемикът бяха избуяли до коляно и класовете им бяха започнали да се наливат. Хмелните полета зеленееха, а тревата в ябълковите градини беше отрупана с опадали белоснежни цветчета. Пеех си, докато пътувахме — за мен беше такова щастие да пътувам из английските поля, обърнала гръб на двора и устремена напред, към децата си. Хората бяха водени от един благородник от свитата на чичо ми — Уилям Стафорд — и от време на време той идваше да язди до мен.

— Прахолякът тук е ужасен — отбеляза той. — Веднага щом се отдалечим от града, ще заповядам на хората си да яздят зад вас.

Погледнах го крадешком. Беше хубав, широкоплещест мъж с открито честно лице. Казах си, че сигурно беше от онези Стафорд, които се бяха разорили след екзекуцията на Бъкингамския херцог. Определено имаше вид на човек от благородно потекло.

— Благодаря ви, че ме съпровождате. За мен е важно да видя децата си.

— Бих казал даже, че няма нищо по-важно от това. Аз нямам нито жена, нито деца, но ако имах, никога не бих ги изоставил.

— Защо не сте се оженили досега?

Той ми се усмихна.

— Досега не съм срещал жена, която да ми се понрави достатъчно.

Думите му бяха невинни, но в тях се криеше нещо. Бях изкушена да го попитам какво би му допаднало в една жена. Глупаво беше човек да е претенциозен спрямо жените. Повечето мъже бяха готови да се оженят за всяка, която би им осигурила или богатство, или добро положение. При все това, Уилям Стафорд не приличаше на глупак. Когато спряхме за вечеря, той дойде до коня ми, за да ми помогне да сляза и когато бях вече на земята, за момент ме задържа в ръцете си, за да се увери, че съм стъпила здраво на краката си.

— Всичко наред ли е? — попита той загрижено. — Прекарахте дълго време на седлото.

— Добре съм. Кажете на другите, че няма да останем дълго, защото искам преди свечеряване да бъда в Хевър.

Той ме поведе към хана.

— Надявам се да се намери нещо достойно за вечерята ви. Обещаха да приготвят пилешко, но подозирам, че ще ни донесат някоя стара и жилава гъска.

Аз се разсмях.

— Каквото ще да е! Мога да ям всичко, така съм прегладняла. Ще вечеряте ли с мен?

За момент помислих, че ще приеме, но после той се поклони и каза:

— Ще се храня с мъжете.

Отказът му донякъде ме наскърби.

— Както желаете — казах аз хладно и се отправих към една стая с нисък покрив. Застанах до камината, започнах да грея ръцете си и погледнах през прозореца. Той беше в конюшнята и следеше всички да снемат товара от конете си и да ги почистят, преди да седнат да вечерят. Помислих си, че е хубав мъж. Колко жалко, че се държеше така грубо.

Това лято реших, че златистите къдри на Хенри трябваше да се скъсят, а Катерина трябваше да сложи подобаващи одежди, вместо да носи досегашните къси дрешки. Хенри също щеше да носи жакет и три четвърти панталони. Ако зависеше от мен, щях да ги оставя още една година да носят детските си дрешки, но баба Болейн много настояваше двамата да загърбят детството, а беше напълно способна да пише на Ана и да се оплаче, че не се грижа за правилното отглеждане на осиновеното й дете.

Косицата на Хенри беше мека като патешки пух. Той имаше дълги златисти къдри, които падаха на масури чак до раменете му и обрамчваха умното му личице. Нямаше на света майка, която да ги отреже без сълзи на очите — той си беше моето момченце. Не исках той да се разделя с къдричките си и с бебешката си закръгленост; не исках да се промени и начинът, по който протягаше ръчички да го взема, нито пък неумелите крачки на пълничките му крачета.