Другата Болейн

— Тогава ще се ожените за глупачка — казах остро.

Той се обърна към мен и ми се усмихна.

— Ето защо не съм срещнал още жена, която да пожелая — каза той. — Не искам в един момент глупаците да се окажат двама.

Аз кимнах. Струваше ми се, че аз имах известно надмощие в разговора, но той си остана недовършен.

— Надявам се да остана неомъжена за известно време — казах аз. Но това прозвуча неубедително и на мен самата.

— Аз се надявам на същото — каза той със странно изражение. — Сбогом, лейди Кери — той се поклони тъкмо когато се канех да тръгвам. — И съм сигурен, че ще разберете, че момченцето ви ще си остане вашето малко момченце, независимо дали е обуто с дълги или с къси панталонки — каза той мило. — Аз обичах майка си до последния й ден на белия свят, Бог да я прости, и винаги си останах нейното малко момченце — независимо от това колко бях пораснал и колко труден беше станал характерът ми.

Оказа се, че не е трябвало да приемам с тревога подрязването на къдриците на Хенри. Когато тях ги нямаше, аз можех да видя по-ясно изящно закръглената му главичка, уязвимото му и нежно вратле. Той вече не приличаше на бебе, а на най-прекрасното малко момченце на света. Аз обичах да слагам дланта си на главичката му и да чувствам топлината му. В дрехите си на голям той приличаше на истински принц и против волята си аз започнах да мисля, че един ден той можеше да заеме английския трон. Той беше син на краля и бе осиновен от жената, която вероятно щеше да получи титлата кралица на Англия. Но най-важно от всичко беше, че той не преставаше да бъде момченцето с най-хубавите златни къдри, което бях виждала, с вид на истински принц. Той заставаше като баща си — с ръце на хълбоците, сякаш целия свят му принадлежеше. Беше най-доброто момченце, отзоваващо се доверчиво на майка си, подобно на сокол, чул зова на свирката. Това лято той беше истински сияйно дете и когато видях какво хубаво момче беше станал, аз престанах да тъжа, че вече не е някогашното бебе.

Ала разбирах, че искам и друго дете. Момчешката му красота за мен значеше, че аз бях изгубила мъничето си и се замислих какво ли би било да имам още едно дете, което да не е пионка в голямата игра за трона, а да бъде само мое. Замислих се какво ли би било да имам дете от мъж, който да ме обича и който да очаква детето, което щяхме да имаме заедно. Тази мисъл ме съпровождаше при завръщането ми в двора и ме правеше тиха и мрачна.

Уилям Стафорд дойде да ме придружи до замъка Ричмънд и настоя да тръгнем призори, за да могат конете да си починат на обяд. Целунах децата за сбогом и отидох в конюшните, където Стафорд ме качи на седлото. Бях се разплакала при сбогуването, и за мой срам една сълза капна на обърнатото му към мен лице. Той първо я избърса с върха на пръста си, но после, вместо да отрие ръката си в панталона, той доближи пръст до устните си и го облиза.

— Какво правите?

На лицето му веднага се появи виновно изражение.

— Не трябваше сълзата ви да пада на лицето ми.

— А вие не трябваше да я облизвате — избухнах аз в отговор.

Той не отговори, но и не се отдръпна веднага. После каза:

— На конете — извърна се и възседна коня си.

Свитата от неколцина души се заизнизва на излизане от замъка, а аз помахах на децата си, които бяха коленичили на прозореца на спалнята си и ме гледаха как заминавах.

Ние минавахме по подвижния мост, а копитата на конете ехтяха по дървеното покритие, и надолу по дългата виеща се пътека към края на парка. Уилям Стафорд пришпори коня си и се изравни с моя.

— Недейте да плачете — каза той рязко.

Аз го погледнах косо и ми се прииска да беше останал да язди с хората си.

— Не плача.

— Плачете — опроверга ме той. — А аз не мога да придружавам плачеща жена по целия път до Лондон.

— Аз не съм плачеща жена — казах с известно раздразнение. — Но никак не обичам да оставям децата си, знаейки, че няма да ги виждам цяла година. Една година! Струва ми се, че имам право да се понатъжа от раздялата си с тях.

— Нямате — продължи той да упорства. — И ще ви кажа защо. Казахте ми съвсем еднозначно, че една жена трябва да се подчинява на заповедите на семейството си. Вашето семейство ви нареди да напуснете децата си и дори да дадете едното от тях под опеката на сестра си. Да се възпротивите и да си върнете децата е по-разумно, отколкото да плачете. Ако обаче изберете да сте Болейн и Хауърд, то трябва да се подчинявате с удоволствие.

— Бих предпочела да яздя сама — казах аз студено.

Той веднага пришпори коня си и каза на мъжете пред мен да минат назад. Всички те минаха на шест крачки зад мен и аз яздих мълчаливо и самотно през целия път към Лондон, точно както бях пожелала.

Есента на 1530