Другата Болейн

— Нищо. Каза, че вие с краля изглеждате щастливи.

— Споменах му, че искам да видя Уолси разгромен. Той се е обърнал срещу мен. Подкрепя кралицата.

— Ана, той загуби длъжността си на канцлер, и пак не ти е достатъчно.

— Той е разменял писма с кралицата. Искам го мъртъв.

— Но той ти беше приятел.

Тя поклати глава.

— И двамата играехме някаква роля, за да удовлетворим краля. Уолси ми пращаше риба от развъдника си за пъстърва, а аз му пращах дребни подаръци. Ала аз и за миг не съм забравила как ми говореше за Хенри Пърси, както и той никога не забрави, че аз съм Болейн и че съм се издигнала сама, също като него. Той ме ревнуваше и аз ревнувах него. Станахме врагове от момента на завръщането ми от Франция. Той дори не ме виждаше. Не разбираше каква сила се крие в мен. И все още не разбира. Но пред лицето на смъртта ще разбере всичко. Ще получа живота му, така както получих неговия дом.

— Той е един старец. Изгубил е цялото си богатство и всички титли, на които се е радвал и с които се е гордял. Сега се оттегля в своята епархия в Йорк. Ако искаш да получиш възмездие, можеш просто да го оставиш да гние. Това е достатъчно отмъщение.

Ана поклати глава.

— Още не. Не и докато кралят още го уважава.

— Да не би кралят да е длъжен да не изпитва нищо към никого освен към теб? Дори към човека, който е бдял над него и го е ръководил като баща толкова години?

— Именно. Не трябва да изпитва нищо към никого освен към мен.

Аз се изненадах.

— Да не би в теб да е заговорила страстта към този мъж?

Тя се изсмя в лицето ми.

— Не. Обаче не искам да се вижда и да разговаря с никого освен с мен или с тези, на които мога да разчитам. А на кого мога да разчитам?

Аз поклатих глава.

— На теб — може би. На Джордж — винаги. На баща ни — обикновено да. На майка ни — понякога. На чичо Хауърд — само ако му изнася. На леля ни — определено не, откакто премина в лагера на Катерина. На херцога на Съфолк — може би, но не и на жена му Мери Тюдор, която не може да преживее, че се издигам така високо. На някой друг? Не. Това са всички. И може би още няколко мъже, които хранят нежни чувства към мен. Братовчед ми Франсис Брайън, вероятно и Франсис Уестън, заради приятелството си с Джордж. Сър Томас Уайът все още ме обича — тя мълчаливо отметна още един пръст, и ние двете знаехме, че това е Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, който категорично отказваше да стъпи в кралския двор, страдаше от нещастието си и живееше някъде на края на света с жената, за която бе оженен насила. — Десет — прошепна тя. — Десет души, които ми желаят доброто, а срещу тях е целият свят, който гори от нетърпение да ме види повалена на земята.

— Но кардиналът сега не може да ти направи нищо. Той е изгубил цялата си някогашна власт.

— Значи сега е моментът да бъде унищожен. Сега, когато е изгубил цялата си власт и е само един отвергнат от всички старец.

Интригата бе замислена от херцога на Съфолк и чичо Хауърд, но въпреки това в нея се забелязваше почеркът на Ана. Чичо ни разполагаше с писмо до папата като доказателство срещу Уолси, и Хенри, който беше благоразположен към стария си приятел и готов да го върне на някой висок пост, отново се обърна срещу него и заповяда да го арестуват.

Ана избра лорда, който беше изпратен да го арестува. Това беше последният удар, който тя нанесе на мъжа, който някога я беше нарекъл глупачка и голтачка. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд отиде в Йорк при Уолси и му съобщи, че е обвинен в измяна и че трябва да измине дългия път до Лондон не за да отседне в прекрасния си дворец Хамптън Корт, който сега принадлежеше на краля, нито в красивия си лондонски дом в Йорк Плейс, вече прекръстен на Уайтхол и принадлежащ на Ана; вместо това той щеше да измине пътя на изменниците до Тауър, където да дочака присъдата си, както се беше случило с много други преди него, извървели сетне краткото разстояние до ешафода.

Хенри Пърси вероятно е тържествувал, че му се отдава възможността да изпрати в ръцете на Ана човека, който някога ги беше разделил, а днес беше просто един изморен и отчаян болник. Хенри Пърси нямаше вина, че Уолси им се изплъзна, умирайки по пътя към Лондон, и единственото удовлетворение, което остана за Ана беше, че именно някогашният й любим съобщи на човека, който ги раздели, че е настанал часът на нейното отмъщение.

Коледата на 1530

Кралицата посрещна двора в Гринич за Коледа, а Ана даде пиршество, което съперничеше на нейното, в някогашния дом на покойния кардинал. Общоизвестна тайна беше, че след като вечеряше с кралицата, както му е редът, кралят тихомълком се измъкваше, заповядваше да приготвят кралската баржа и да го закарат до стълбите на Уайтхол, където сядаше да вечеря повторно с Ана. Понякога си избираше неколцина придворни, сред които бях аз, вземаше ги със себе си и ние прекарвахме една изпълнена с веселие нощ по реката, загърнати в топли дрехи, които ни предпазваха от лютия нощен вятър. Звездите блестяха над нас, докато ние гребяхме обратно към дома, по път, който често биваше окъпан от светлината на грейналата луна.