Другата Болейн

— Дори не смеех да се надявам, че още помните нашия разговор.

— О, какво толкова — казах аз, леко развълнувана. — Това нищо не значи.

— Разбира се, така е.

Той се замисли за миг.

— Мисля, че щях да постъпя като вас. Ако нейният племенник планира нападение над Англия, би било наистина важно да го узная.

Когато стигнахме края на дворцовата градина, той спря.

— Не може ли да отворим портата и да излезем? — опита се да ме изкуши той. — Ще отидем до селото да изпием по чаша ейл и да си напълним джобовете с печени кестени.

— Не мога. Трябва да присъствам на вечерята днес, макар че кралицата ме освободи от задълженията ми чак до Великден.

Той се обърна и закрачи до мен мълчаливо, но притискайки нежно ръката ми до тялото си. Спря до вратата на градината.

— Ще се разделя с вас тук — каза той. — Тъкмо отивах към конюшните, когато ви видях. Конят ми е започнал да накуцва и исках да видя дали правилно промиват копитото му.

— Всъщност не разбирам защо решихте да се бавите заради мен — казах аз с леко предизвикателен тон.

Той ме погледна право в очите и аз почувствах, че се задъхвам.

— О, мисля, че знаете — каза той бавно. — Мисля, че много добре си давате сметка защо спрях да ви видя.

— Мастър Стафорд… — промълвих аз.

— Така ненавиждам миризмата на лекарството, което мажат на копитото — прекъсна ме той бързо. Поклони ми се и изчезна, преди да успея да се засмея, да възразя или дори да призная, че ме беше впримчил в капана си и ме беше накарал да флиртувам с него, докато в същото време аз самата се опитвах да го хвана натясно.

Пролетта на 1531

След смъртта на кардинала църквата бързо осъзна, че бе загубила не само голям благодетел, но и ревностен защитник. Хенри й наложи тежък данък, който опразни хазните й и накара духовенството да осъзнае, че макар папата да се явяваше все още техен духовен водач, земният им водач беше доста по-близо до тях и имаше значително по-голяма власт.

Но дори кралят нямаше да може да доведе това дело до успешен завършек със собствени сили. Най-светлите умове на неговото време подкрепяха атаката му срещу църквата — мъжете, в чиито книги Ана вярваше и които проповядваха завръщане на църквата към изконната непорочност. Самият английски народ, който не беше вещ в теологията, нямаше готовност да подкрепи своите свещеници и църкви срещу Хенри, когато той им заговори за правото да имат английска църква. Сякаш римската църква принадлежеше на Рим и беше чужда институция, управлявана понастоящем от чуждестранен император. Колко по-добре му се струваше църквата да отговаря на първо място направо пред Господ — Бог, а да бъде управлявана, както и всичко останало в страната, от краля на Англия. Как иначе можеше да бъде истински крал?

Никой мирянин не възразяваше срещу тази логика. В самата църква единствено епископ Фишър, последователния и верен изповедник на кралицата запротестира, когато Хенри се обяви за върховен глава на английската църква.

— Трябва да му откажете достъп до двора — каза Ана на Хенри. Те се бяха разположили в една прозоречна ниша в залата за аудиенции на двореца Гринич. Тя сниши малко гласа си от уважение към молителите, които чакаха той да ги изслуша, и към придворните, насядали около тях. — Той винаги се промъква в покоите на кралицата и си шушукат часове наред. Кой би повярвал, че тя се изповядва, а той се моли? Кой знае какви съвети й дава? Кой може да знае за какво заговорничат?

— Не мога да й откажа правото да общува с изповедника си — отбеляза кралят доста разумно. — Тя едва ли крои заговори в изповедалнята.

— Той е неин шпионин — каза Ана унило.

Кралят потупа ръката й.

— Спокойно, мила моя — каза той. — Аз съм глава на английската църква и мога да определям бъднините на собствения си брак. Всичко е почти готово.

— Фишър ще надигне глас срещу нас — терзаеше се тя. — И всички ще се вслушат в него.

— Фишър не е върховен глава на църквата — повтори Хенри, вкусвайки от сладостта на всяка дума. — Аз съм този човек — той погледна към един от молителите. — Какво желаете? Можете да се приближите.

Мъжът пристъпи напред, държейки свитък в ръката си — ставаше въпрос за някакъв спор за наследство, който съдът не могъл да разреши. Баща ми, който беше довел човека в двора, отстъпи назад и го остави да изложи прошението си. Ана се промъкна от мястото, което беше заела до краля към баща ни, докосна го по ръкава му и зашепна нещо. После се разделиха и тя се върна при краля с усмивка на лицето.

Аз раздавах картите за игра и се оглеждах за някой благородник, който да заеме четвъртото място. Сър Франсис Уестън пристъпи напред и ми се поклони.

— Ще позволите ли да заложа сърцето си? — попита той.

Джордж ни наблюдаваше и се усмихваше на флирта на сър Франсис, а в очите му проблясваше топлота.

— Не ви е останало нищо за залагане — напомних му аз. — Кълняхте ми се, че сте го изгубили още в момента, в който сте ме видели със синята рокля.

— Аз си го върнах, когато танцувахте с краля — каза той. — Разбито, но все пак на мястото си.