Другата Болейн

Когато новината за това се разнесе из чичовите покои, благодарение на голямата разправия, при която той обвини жена си в измяна срещу него и срещу краля, тя бе упрекната за това от самия крал. Тогава аз отидох при кралицата. Тя беше в стаята си и гледаше през прозореца към замръзналата градина, простираща се пред нея. Някакви хора, увити в кожени шуби, вървяха надолу към реката, където ги чакаха баржите, за да отидат на гости в съперническия двор на сестра ми. Кралицата стоеше самотна и смълчана в стаята си и гледаше как се отдалечаваха, заедно с шута, който припкаше край тях, заедно с още няколко музиканти, които подрънкваха на лютня и пееха по пътя.

Аз паднах на колене пред нея.

— Аз дадох съобщението, което дойде от херцогинята, на чичо си — признах си без заобикалки. — Намерих го при портокалите. Ако не беше попаднало в ръцете ми случайно, никога нямаше да започна да тършувам сама. Изглежда, че винаги ви предавам, без дори да го искам.

Тя погледна наведената ми глава така, сякаш това нямаше никакво значение.

— Не познавам никой, който би направил нещо различно — забеляза тя. — Трябва да паднете на колене пред вашия Бог, а не пред мен, лейди Кери.

Аз не се изправих.

— Бих искала да ви помоля за прошка — казах аз. — Съдбата ми отреди да принадлежа към семейство, чиито интереси вървят срещу вашите. Ако бях ваша придворна дама при други обстоятелства, никога нямаше да ви дам повод да се усъмните в мен.

— Ако пред вас не се бе изправило изкушението, нямаше и да съгрешите. Ако не е било във ваш интерес да ме предадете, тогава сте щели да ми останете вярна. Вървете си, лейди Кери, вие не сте по-добра от сестра си, която преследва целите си като невестулка, без да се оглежда. Нищо няма да спре Болейнови да вземат онова, което са пожелали, добре го знам. Понякога си мисля, че тя няма да се спре, дори и пред смъртта ми, за да постигне своето. И зная, че вие ще й помогнете, независимо от това колко ме обичате или колко ви обичах аз, когато бяхте моята малка дама — вие ще бъдете до нея на всяка крачка по пътя й.

— Тя ми е сестра — възразих аз бурно.

— А аз съм вашата кралица — каза тя с леден глас.

Дъските по пода започнаха да убиват на коленете ми, но аз не исках да помръдна.

— Тя държи сина ми в ръцете си — казах аз. — А кралят е на нейно разположение, достатъчно е само да го повика с пръст.

— Вървете си — повтори кралицата. — Коледните празници скоро ще свършат и ние няма да се срещнем до Великден. Скоро папата ще вземе решение и когато оповести, че кралят е длъжен да зачете мен и брака ни, тогава сестра ви ще направи своя следващ ход. Какво смятате, че трябва да очаквам? Обвинение в предателство? А може би отрова в чинията?

— Тя не би го направила — прошепнах аз.

— Разбира се, че би го направила — каза кралицата унило. — А вие бихте й помогнали. Вървете си, лейди Кери, не искам да ви виждам до Великден.

Изправих се и заотстъпвах назад, а на вратата й се поклоних дълбоко — толкова дълбоко, както бих се поклонила и на император. Постарах се да не види лицето ми, което беше мокро от сълзи. Поклоних се засрамено, излязох от стаята й, затворих вратата и я оставих сама, зареяла поглед навън, към замръзналата градина, където придворните, сред смях и закачки, се готвеха да отплават надолу по реката, за да окажат почит на нейния враг.

Тъй като половината двор отсъстваше, в градината беше тихо. Пъхнах ръцете си дълбоко в подплатените с кожа ръкави и тръгнах надолу към реката със сведена глава и премръзнали, мокри от сълзите бузи. Внезапно видях пред себе си ботуши с ниски токове.

Изправих бавно глава. Видях стройни крака, както всяка дама на мое място би забелязала, топъл жакет, кафяво кадифено наметало и усмихнато лице: беше Уилям Стафорд.

— Не отидохте ли и вие да посетите сестра си? — попита ме той, без да каже и дума за поздрав.

— Не — отвърнах лаконично.

Той погледна по-внимателно сведеното ми лице.

— Всичко наред ли е с децата ви?

— Да — отвърнах аз.

— Какво има тогава?

— Направих нещо осъдително — казах аз, присвивайки очи срещу острия блясък на слънчевите лъчи, които се отразяваха в реката. Погледнах нагоре по нея — натам, където веселите придворни се бяха изгубили с лодките.

Той зачака.

— Научих нещо за кралицата и го казах на чичо си.

— А той също ли реши, че това е осъдително?

Аз се изсмях рязко.

— О, не. От негова гледна точка това му беше само от полза.

— Тайната бележка на херцогинята — досети се той отведнъж. — Мълвата се носи навред из двореца. Забранили са й да стъпва в двора. Ала никой не знае как са я разкрили.

— Аз… — започнах неловко.

— Никой няма да го научи от мен — той взе свойски студената ми ръка, мушна я в сгъвката на лакътя си и ме поведе на разходка край реката. Слънцето грееше ослепително в лицата ни, а ръката ми, притисната между неговата ръка и тялото му, лека-полека се затопляше.

— А какво бихте направили вие? — попитах аз. — След като сам сте си съветник и толкова се гордеете със своята независимост.

Стафорд ме погледна косо и на лицето му изгря тържествуваща усмивка.