Другата Болейн

Отново бях една от придворните дами на кралицата и бях поразена от промяната, която наблюдавах в нея. Когато вдигаше глава и се усмихнеше на Хенри, тя не можеше да извика онези радостни искрици, които преди светеха в очите й. Той й ги беше отнел, и вероятно завинаги. Тя все още притежаваше онова смълчано достойнство, все още имаше самоувереността на испанска принцеса и английска кралица, но вече никога лицето й нямаше да бъде озарявано от блясъка на жена, уверена в любовта на съпруга си.

Един ден ние стояхме заедно пред камината в покоите й, а покривалото за олтара се стелеше от едната страна на огнището до другата. Аз бродирах все още недовършеното синьо небе, а тя — нещо необичайно за нея — беше оставила синьото и се беше захванала с друг цвят. Помислих си, че сигурно наистина беше уморена, за да остави нещо недовършено. По принцип беше жена, която упорстваше и постигаше целта си на всяка цена.

— Видяхте ли децата си това лято? — попита тя.

— Да, ваше величество — казах аз. — Катерина вече носи дълга рокля, учи френски и латински, а къдриците на Хенри са подрязани.

— Ще ги пратите ли във френския кралски двор?

Не можах да скрия тревогата, която ме обзе.

— Във всеки случай още е рано. Те са много малки.

Тя ми се усмихна.

— Лейди Кери, знаете, че тук не става въпрос за това колко са малки или колко са ви скъпи. Трябва да научат задълженията си. Както сте ги научили вие и както съм ги научила аз.

Аз сведох глава.

— Знам, че сте права — прошепнах аз.

— Жената трябва да знае задълженията си, за да може да ги изпълнява и да живее, заемайки мястото, което Бог й е отредил — каза кралицата.

Знаех, че има предвид сестра ми, която не беше на мястото, което Бог бе решил да й отреди, а вместо това си беше извоювала разкош и бе променила обстоятелствата, с помощта на красотата и ума си — положение, което сега поддържаше упорито.

На вратата се почука и един от слугите на чичо се появи на вратата.

— Портокали, подарък от херцогинята на Норфолк — каза той. — И бележка към тях.

Аз станах да взема красивата кошница с портокали, които бяха подредени върху тъмни портокалови листа. Отгоре имаше писмо, подпечатано с чичовия печат.

— Прочетете съобщението — каза кралицата.

Аз оставих плодовете на масичката и отворих писмото. Зачетох на глас:

— „Ваше Величество, след като получих пратка пресни портокали от родината Ви, си позволих да Ви избера няколко от тях и да добавя към тях своите благопожелания“.

— Колко мило — каза кралицата сдържано. — Бихте ли ги занесли в спалнята ми, Мери? И напишете в отговор на леля си от мое име, че благодаря за нейния дар.

Станах и занесох кошницата в стаята й. На прага имаше малко килимче и аз го закачих с тока си. Олюлявайки се, за да запазя равновесие, разсипах портокалите и те се пръснаха навред, търкаляйки се по пода като топчета, нападали от джоба на някой ученик. Аз изругах тихичко и започнах да ги събирам обратно в кошницата, преди кралицата да е дошла и да е видяла каква бъркотия бях направила, изпълнявайки такава проста заповед.

Тогава забелязах нещо, което ме накара да замръзна на място. На дъното на кошницата имаше малко сгънато листче. Разгънах го. На него със ситен почерк бяха изписани цифри — нямаше никакви думи. Беше закодирано съобщение.

Аз стоях така дълго време с пръснатите около мен портокали. Тогава започнах да ги събирам бавно един по един от земята и да ги подреждам отново, поставила кошницата на едно ниско шкафче. Дори отстъпих назад да им се полюбувам и да ги наредя още по-красиво. След това пъхнах хартийката в джоба си и отидох в другата стая да седна до жената, която обичах повече от всяка друга на света. Седнах до нея и започнах да шия гоблена, чудейки се какво ли нещастие щях да й донеса със скритото в джоба на одеждата листче и какво трябваше да правя с него.

Нямах избор. От самото начало до края нямах избор. Аз бях Болейн. Бях и Хауърд. Ако не се държах за семейството си, щях да съм никоя — без средства, с които да издържам децата си, без бъдеще и без ничия протекция. Занесох бележката в чичовите покои и я оставих на масата пред него.

Разчитането на кода му отне не повече от половин ден. Не беше някаква сложна конспирация. Беше само едно съобщение, изразяващо надеждите на испанския посланик, които той бе споделил тайно с леля ми, а тя на свой ред ги предаваше на кралицата. В него не ставаше въпрос за машинация, която да доведе до някое по-значимо събитие. Планът беше глас в пустиня. С него нямаше да се постигне нищо, освен да се даде известно упование на кралицата, отнето й благодарение на мен.