Другата Болейн

Дворът се разполагаше в Ричмънд, и Ана сияеше след щастливите летни мигове, прекарани с Хенри в провинцията. Бяха ходили всеки ден на езда, той й беше правил подарък след подарък — кога ново седло за ловния й кон, кога нов лък и стрели. Беше заповядал на седларя да й изработи хубаво дамско второ седло, за да може тя да сяда зад него, с ръце около кръста му и глава опряна на рамото му, за да могат да си шепнат, докато яздят. Където и да идеха, им се казваше, че страната им се възхищава и че всички гледат с добро око на плановете им. Навсякъде ги посрещаха с клетви за вярност, с поеми, маскени балове и с представления. От всеки дом ги обсипваха с цветя, ръсеха пътя им с треви и билки. Всички уверяваха Ана и Хенри многократно, че са ослепителна двойка с голямо бъдеще. Нищо лошо не бе възможно да се изпречи на пътя им.

Баща ми, който се беше върнал от Франция, реши да не казва нищо, с което да развали тази идилия.

— Ако те са щастливи заедно, тогава нека благодарим на Господа за това — отбеляза той пред чичо ми. Ние бяхме на терасата над реката и наблюдавахме Ана на стрелбището. Тя беше умел стрелец и имаше големи шансове да спечели наградата. Само една друга дама — лейди Елизабет Ферърс — можеше да победи сестра ми.

— Това би било приятна промяна — каза чичо кисело. — Тази ваша дъщеря има характера на дива котка.

Баща ми се засмя доволно.

— Прилича на майка си — отвърна той. — Всички момичета от семейство Хауърд подскачат само като ги погледнеш. Трябва да сте имали някои разправии със сестра си като деца.

Чичо Хауърд беше хладен и не окуражи твърде личната му забележка.

— Жената трябва да си знае мястото — каза той ледено.

Баща ми ме погледна и погледите ни се кръстосаха. Обичайните сцени на невъздържаност в семейство Хауърд бяха добре известни. Нямаше нищо странно. Чичо Хауърд открито поддържаше любовница от момента, в който жена му роди синове. Веднъж леля ми започна да се кълне, че не я имат за нищо повече от перачка, и те двамата могат вече да се любят само на мръсни чаршафи. Омразата помежду им беше нещо, за което често се говореше в двора, и беше истинско театрално представление, когато той я водеше на тържества в двора, където трябваше да си дават вид, че са двойка и да се явяват заедно в обществото. Той я държеше за върховете на пръстите, а тя извръщаше глава така, сякаш той не се беше къпал и сякаш дрехите му, както и самият той воняха.

— Не всички имаме вашата дарба да знаем как да се държим с жените — каза баща ми.

Чичо ми го стрелна изненадано. Той беше глава на семейството ни толкова дълго време, че беше привикнал на по-уважително отношение. Ала сега баща ми беше граф със свои собствени права, а дъщеря му, която в този момент пусна тетивата и запрати стрелата си точно в средата на мишената, можеше да стане кралица.

Ана се обърна и се усмихна на своя удар, а Хенри, неспособен да се държи на разстояние, скочи от стола си, отиде с бърза крачка на стрелбището, и я целуна по устните пред целия двор. Всички се усмихваха и заръкопляскаха, а лейди Елизабет прикри колкото можа разочарованието от загубата си пред фаворитката и получи от краля малък накит, докато Ана получи изящна златна шапчица с формата на коронка.

— Корона — каза баща ми, докато гледаше как кралят й я връчва.

С едно уверено и сластно движение, Ана смъкна шапчицата си и се изправи пред погледите на всички ни с тъмната си коса, спускаща се на гъсти бляскави къдри. Хенри пристъпи напред и сложи украшението на главата й. За миг се възцари абсолютна тишина.

Мълчанието беше разчупено от кралския шут. Той затанцува зад гърба му и занаднича отстрани към Ана.

— Ох, мистрес Ана! — извика той. — Целехте се на бика между рогата, ала поразихте бика между кра…

Хенри му се нахвърли, заливайки се от смях, и понечи да го удари, но шута успя да избяга. Придворните избухнаха също в смях, а Ана, с красивото си поруменяло лице и с коронката — трофей, засияла на фона на черните й коси, поклати глава, размаха заплашително пръст към него и смутена, зарови лице в рамото на Хенри.

Аз делях с Ана една спалня, намираща се в покоите, които заемаха второ по разкош място в двореца Ричмънд. Това не бяха покоите на кралицата, но бяха най-хубави след нейните. Изглежда имаше неписано правило, че Ана можеше да разполага с тях и да ги обзавежда също така богато като тези на кралицата и почти толкова богато, колкото кралските, но все още нямаше правото да обитава стаите на кралицата, въпреки че самата кралица никога не беше там. Постоянно трябваше да се нанасят поправки в досега установената етикеция, защото този двор не приличаше на никой от досегашните.

Ана се беше излегнала на богато украсеното легло, без да се притеснява, че ще измачка роклята си.

— Добре ли прекара лятото? — попита тя нехайно. — Здрави ли са децата?

— Да — отвърнах лаконично. Никога не й заговарях за сина си освен ако тя не ме питаше изрично. Беше изгубила правата си да бъде негова леля, след като насила беше взела майчинските права над него.

— Вие с чичо гледахте стрелбата — каза тя. — Какво каза той?

Аз се замислих.