Другата Болейн

Той, разбира се, гореше от желание всичко това да му се случи и искаше меч, както и собствено пони. Той искаше да отиде също като Джордж във френския двор и да се научи да се бие. Искаше да отиде на поход, да научи изкуството на дуелирането, както и да порасне колкото се може по-бързо, докато моето единствено желание беше да го държа на ръце и да си остане малък.

Уилям Стафорд ни намери на любимото ни място — на каменната скамейка, гледаща към рова на замъка. Хенри беше тичал наоколо цяла сутрин и сега по всичко личеше, че му се спи, бе се сгушил в прегръдките ми и протегнал палец към устата си. Катерина топеше голите си крачета в реката.

Той веднага видя сълзите в очите ми, поколеба се и с тих глас, за да не събуди момченцето, каза:

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но исках да ви кажа, че незабавно се връщаме в Лондон и ако желаете, можем да занесем нещо там.

— В кухнята има малко плодове и зеленчуци за майка ми.

Той кимна и пак се поколеба, явно не можеше да реши какво да прави.

— Простете — каза той неловко. — Но виждам, че нещо ви е разстроило. Мога ли да направя нещо за вас? Вашият чичо ви повери на грижите ми. Мой дълг е да знам дали някой не ви е обидил.

Това ме накара да се разсмея.

— Не. Цялата работа е там, че Хенри трябва да започне да носи панталони, а аз толкова обичах да го виждам като малко момченце. Не искам нито той, нито малката ми Катерина да порастват. Ако имах съпруг, той щеше да отведе малкия Хенри и да отреже къдрите му, без да ме пита. А сега аз трябва да го направя сама.

— Тъгувате ли по съпруга си? — попита гой с любопитство.

— Малко — зачудих се колко ли знае Стафорд за брака ми, който едва ли можеше да се нарече истински брак. — Не прекарвахме много време заедно — това бяха най-откровените думи, с които можех да му отговоря, като при това запазя благоприличие; ала от кимването му не можах да преценя дали ме е разбрал или не.

— Имам предвид сега — каза той и ми даде да разбера, че го бях взела за по-глупав, отколкото всъщност беше. — Когато вече нямате благоволението на краля. Сега бихте могли да се надявате на друго дете от съпруга си, нали? И да започнете отначало?

Аз се поколебах.

— Предполагам — не горях от желание да разисквам бъдещето си с един обикновен благородник от свитата на чичо ми: ако се вярваше на слуховете — дори човек от простолюдието, ако пък трябва да загърбим учтивостта — най-обикновен авантюрист.

— Все пак това не е много удобно положение за жена като вас — млада, само двадесет и двегодишна, с две малки деца. Целият живот е пред вас, а той е обречен на живота на сестра ви. Вие сте в сянката й. Вие, която някога бяхте фаворитка.

Това беше толкова нерадостно и точно описание на досегашния ми живот, че аз едва не се задавих при мисълта за бъдещето, за което ми говореше.

— Такова е положението на жените — казах аз в пристъп на откровеност. — Не става въпрос за собствен избор, мога да ви уверя. Жените са само играчка на съдбата. Ако съпругът ми беше жив, щяха да го обсипят с почести. Брат ми е лорд, баща ми е граф, а аз щях да съм облагодетелствана от неговото издигане. Но и в сегашното си положение, бидейки Болейн и Хауърд, не съм останала съвсем без пукната пара. Имам добри шансове.

— Вие сте авантюристка — каза той. — Точно като мен. Или поне бихте могли да бъдете. Докато семейството ви е заето със съдбата на Ана, а нейната съдба е доста неясна, вие можете да уредите собственото си бъдеще. Можете да направите своя избор. За момента те са забравили да ви контролират. Сега е времето да бъдете свободна.

Аз наострих уши.

— Затова ли не сте женен? В името на свободата?

Той ми се усмихна и белите му зъби блеснаха на мургавото лице.

— О, да — каза той. — Никому не дължа живота си, нямам задължения към никоя жена. Аз съм от хората на чичо ви, нося ливреята на семейството му, но не се чувствам негов слуга. Роден съм свободен англичанин и вървя по избрания от мен път.

— Вие сте мъж — отвърнах аз. — За една жена е по-различно.

— Да — съгласи се той. — Освен ако тя не се омъжи за мен. Тогава бихме могли да следваме заедно избрания от нас път.

Засмях се тихо и придърпах малкия Хенри близо до себе си.

— Обаче ако се ожените против волята на господаря си или не поискате благословията на родителите й, вие ще бъдете принуден да следвате този ваш път с малкото пари, които ще трябва с труд да пестите.

Стафорд изобщо не се смути.

— Хората започват и с по-малко. Мисля, че бих предпочел да се оженя за такава, която да рискува и да повери живота си на грижите, които аз съм готов да положа за нея, отколкото да позволя баща й да ме върже с договор и със зестра.

— И какво ще получи тя?

Той ме погледна право в очите.

— Любовта ми.

— И в името на това си заслужава тя да скъса със семейството си? С вашия господар? С рода си?

Той погледна към оръдейните кули, където лястовичките си правеха гнезда от кал.

— Бих желал да имам жена, волна като птичка. Аз искам жена, която е дошла при мен от любов, която иска любовта ми, и която не се вълнува от нищо друго освен от самия мен.