Другата Болейн

— Това не е никакво сърце, а стара и очукана стрела — обади се Хенри. — Вие винаги я губите някъде, после тичате да си я вземете обратно.

— Тя никога не намира своята истинска цел — отвърна сър Франсис. — Аз съм един лош стрелец в сравнение с ваше величество.

— Както и лош картоиграч — каза Хенри с надежда. — Хайде да играем за по шилинг точката.

Няколко дни по-късно епископ Фишър се почувства така зле, че едва не умря. Трима от мъжете, които се хранеха на масата му, умряха от отравяне, а други от домакинството му също се разболяха. Някой беше подкупил готвача, за да сложи отрова в супата му. По щастливо стечение на обстоятелствата епископ Фишър не харесал супата онази вечер.

Аз не питах Ана какво бе казала на баща ни на вратата, нито какво й беше отговорил той. Не я питах дали има пръст в това, че на епископа му прилоша или пък в смъртта на трима невинни на масата му. Да знаеш, че баща ти и сестра ти са убийци, не беше нещо, което можеше да бъде прието с леко сърце. Ала аз помнех дивото изражение на лицето й, когато тя се кълнеше, че ненавижда Фишър така, както беше ненавиждала кардинала. Позорът беше убил кардинала, а вечерята на Фишър беше подправена с отрова. Чувствах, че цялата тази история, започнала като невинен летен флирт, се беше превърнала в нещо твърде тъмно и заплашително по размери, за да поискам да узная всички тайни. Мрачният девиз на Ана: „Желай злото всекиму, който ти желае злото“, ми приличаше на прокоба, която, благодарение на нея, тегнеше над Болейн, над Хауърд, над цялата страна.

Кралицата беше в центъра на вниманието по време на великденските празници, точно както беше казала. Всяка вечер кралят вечеряше с нея и раздаваше усмивки, така че хората, които идваха от града в двореца, за да гледат как кралят и кралицата вечерят, да могат да кажат, връщайки се по домовете си, че е срамота един мъж в разцвета на силите си да е оплетен в мрежите на такава възрастна и неприветлива жена. Понякога тя се оттегляше рано от вечерята и нейните придворни дами трябваше да решат дали да останат в залата или също да се оттеглят. Аз винаги тръгвах с нея, когато тя излизаше. Постоянните дворцови клюки, скандали, женската злоба и чувствителността на сестра ми ми бяха дошли до гуша. Освен това ме плашеше това, което можех да видя, ако останех. Дворът се беше превърнал в едно много по-несигурно място от онзи двор, който познавах и към който се бях присъединила с такива големи надежди, когато бях единствената Болейн в Англия и младоженка с големи надежди за бъдещето, за съпруга си и за съвместния си живот с него.

Кралицата прие службата ми без коментари; тя никога вече не спомена някогашното ми предателство. Само веднъж ме попита дали не предпочитам да бъда в залата и да гледам танцовата забава.

— Не — казах аз. Бях взела една книга и се канех да й предложа да почета, когато тя седна и започна да шие покривалото за олтара. Почти цялото синьо небе беше готово — беше забележително колко бързо и с каква точна ръка беше работила. Покривалото беше разстлано в скута й, сякаш беше рокля, и наситеносините дипли се спускаха по пода; оставаше й да довърши само един ъгъл в синьо.

— Нима не ви вълнуват танците? — попита ме тя. — Вие, която сте толкова млада, и при това вдовица? Нямате ли обожатели?

Аз поклатих глава.

— Не, ваше величество.

— Баща ви ще потърси друга партия за вас — каза тя това, което и само се разбираше. — Говорил ли е с вас?

— Не. Сега нещата са… — нямаше как да довърша изречението си по начин, достоен за придворна дама. — Нещата са много объркани за нас.

Кралица Катерина се разсмя съвсем искрено.

— Не помислих за това — призна тя. — Колко рискована игра за един млад мъж! Кой ли знае колко високо би могъл да се издигне покрай вас или от колко високо да падне?

Аз се усмихнах доста вяло и й показах книгата.

— Желаете ли да ви почета, ваше величество?

— Смятате ли, че съм в безопасност? — попита тя изведнъж. — Бихте ме предупредили ако животът ми е в опасност, нали?

— В опасност от какво?

— Да бъда отровена.

Аз потреперих така, сякаш пролетната вечер изведнъж беше станала хладна и влажна.

— Живеем в мрачни времена — казах аз. — Много мрачни времена.

— Знам — отвърна тя. — А започнаха така хубаво.

Тя не сподели за страха си от отравяне с никого другиго освен с мен, но нейните придворни забелязаха, че тя даваше малко от закуската си на сивата си хрътка Фло, преди сама да хапне. Една от тях, момиче от семейство Сиймор — Джейн — отбеляза, че кучето ще надебелее и че е лошо за възпитанието му да яде от масата. Някой друг се присмя, че на кралицата не й е останало нищо друго, освен любовта й към кучето. Аз замълчах. Бих се радвала, ако кралицата можеше да дава от храната си на някоя от тях. Така имаше вероятност да изгубим Джейн Сиймор и тя на никого нямаше да липсва.

Ето защо, когато донесоха новината, че принцеса Мери беше болна, първата ми мисъл, както и на кралицата, беше, че хубавата й, умна дъщеря беше отровена. По всяка вероятност от сестра ми.