Другата Болейн

Лицето на Хенри почервеня от яд. Аз сведох поглед и се помолих на Бога да направи така, че гневът му да не се стовари върху мен. Както си бях с наведена глава, аз прокраднах поглед към посланик Шапюи и видях, че е застанал в същата поза. Само кралицата, стиснала стола си, за да не треперят ръцете й, беше вдигнала глава, и продължаваше да гледа поморавялото му лице с вежливо, въпросително изражение.

— За Бога! — вбеси се Хенри. — Никога няма да отпратя мистрес Ана от двора! Тя не е направила нищо, с което да обиди един трезвомислещ човек.

— Тя е ваша любовница — забеляза кралицата тихо. — А това е скандално за един набожен дом.

— Никога! — викът на Хенри премина в рев. Потреперих — той беше страшен като побесняла мечка стръвница. — Никога! Тя е напълно целомъдрена жена!

— Не е — отвърна спокойно кралицата. — Ако не в делата си, то в мислите и в словата си тя е безсрамна нахалница, неподходяща да общува с една добродетелна жена и един християнски принц.

Той скочи на крака, но тя не се отдръпна.

— Какво, по дяволите, искате от мен? — изкрещя той в лицето й. Слюнката му опръска бузите й. Тя не мигна, нито помръдна. Седеше на стола си, сякаш беше изваяна от камък, а той приличаше на ужасяваща, прииждаща пролетна вълна, търсейки бясно бряг, в който да се разбие.

— Искам да видя принцеса Мери — промълви тя. — Това е всичко.

— Отивайте! — изрева той. — Отивайте! За Бога! Отивайте! И оставете всички ни на спокойствие. Отивайте и си останете там!

Кралица Катерина бавно поклати глава.

— Не бих ви напуснала дори заради дъщеря си, независимо от това, че ще разбиете сърцето ми — каза тя тихо.

Последва дълго, мъчително мълчание. Аз вдигнах поглед. По лицето й се стичаха сълзи, но изражението й беше напълно спокойно. Тя знаеше, че току-що беше изгубила последния си шанс да види детето си, дори то да беше на смъртно легло.

За миг Хенри се взря в нея с истинска омраза, а кралицата отвърна глава и кимна на слугата зад нея.

— Още вино за негово величество — каза тя хладно.

Кралят ядосано скочи на крака и бутна стола си. Той изскърца по дървения под така, сякаш някой пищеше. Посланикът, канцлерът и останалите го последвахме някак неуверено. Хенри се отпусна в стола си, сякаш силите му го бяха напуснали. Ние запристъпвахме объркано. Кралица Катерина го погледна; тя имаше също толкова безжизнен вид след свадата, колкото и той, ала все още не беше победена.

— Моля ви — каза тя много тихо.

— Не — отвърна той.

След седмица тя отново го помоли. Не съм била там, когато се е разиграла тази сцена, но Джейн Сиймор ми разказа, с очи, широко разтворени от ужас, че кралицата отстоявала своето, докато кралят беснеел.

— Как се осмелява? — попита тя.

— Прави го заради детето си — казах аз горчиво. Погледнах младото лице на Джейн и си помислих, че преди да родя, аз бях същата глупачка като това момиченце. — Иска да е с дъщеря си. Ала ти едва ли ще го разбереш.

Хенри не пусна кралицата, докато докторите не казаха, че принцесата е на крачка от смъртта и всеки ден питала кога ще дойде майка й. Той заповяда да пренесат принцеса Мери на носилка до замъка Ричмънд, където можела да се срещне с кралицата. Аз отидох в конюшнята да я изпратя.

— Бог да благослови ваше величество и принцесата.

— Поне мога да бъда с нея — беше всичко, което тя каза.

Кимнах и отстъпих назад, за да направя път на шествието с флага на кралицата, веещ се отпред, с пет-шест ездачи зад него, а след тях — кралицата и няколко от придворните й дами, последвани от още ездачи. Тя се изгуби в далечината.

Уилям Стафорд беше в другия край на конюшнята и ме гледаше как махам за сбогом.

— Е, накрая тя ще може да види дъщеря си — той бавно пристъпи към мен и хвана полите ми да не се изцапат в калта. — Казват, че сестра ви се кълняла, че кралицата нямало да стъпи повече в двора. Казвала, че кралицата обичала дъщеря си до глупост и с едно заминаване загубила и короната, и кралството.

— Не знам нищо за това, нито за каквото и да било друго — казах аз упорито.

Той се засмя, а светналите му кафяви очи гледаха мен.

— Изглежда днес сте много неосведомена. Не се ли радвате за издигането на сестра си до такива славни висоти?

— Не и на такава цена — казах аз лаконично, обърнах се и си тръгнах.

Едва бях изминала няколко крачки, когато той отново се озова до мен.

— А какво става с вас, лейди Кери? Не съм ви виждал дни наред. Не се ли озъртате за мен понякога?

Аз се поколебах.

— Разбира се, че не се озъртам за вас.

Той тръгна редом с мен.

— Не съм го и очаквал — каза той с внезапна сериозност. — Може понякога да се шегувам с вас, мадам. Ала вие добре знаете, че стоите много над мен.

— Така е — казах аз не особено учтиво.

— О, зная — увери ме отново той. — Но си мислех, че доста си допадаме.

— Не мога да играя тези игрички с вас — казах аз мило. — Разбира се, че не се озъртам за вас. Вие сте на служба при чичо ми, а аз съм дъщеря на графа на Уилтшир…

— Една доста скорошна титла — отбеляза той тихо.

Аз се намръщих, донякъде разсеяна от прекъсването.