Другата Болейн

Аз се отвърнах от него. Мисълта, че служа на Ана ме угнети, както винаги.

— Е, мога ли да ви изпратя утре до Хевър? — попита той, нарочно разваляйки момента.

— Както желаете — казах аз без всякаква учтивост. — Все едно е дали ще сте вие или някой друг мъж.

Думите ми го накараха да се задави от смях, но той не възрази. Пусна ме и аз излязох на двора, като много ми се искаше той да изтича след мен и да ми каже, че не е същия като другите мъже, и аз би трябвало да съм напълно уверена в това.

Качих се горе в стаята си и заварих Ана да си слага шапката за езда, цялата сияеща от вълнение.

— Тръгваме — каза тя. — Излез и ни пожелай добър път.

Аз я последвах надолу по стълбите, като внимавах да не настъпя краищата на разкошните й поли от червено кадифе.

Излязохме през огромните двойни порти и видяхме пред себе си Хенри, вече възседнал жребеца си, а тъмният ловен кон на Ана пристъпваше нервно до неговия. С ужас забелязах, че Ана беше накарала краля да чака, само за да може да нагласи шапката си.

Той се усмихна. Тя можеше да прави с него, каквото пожелаеше. Двама млади мъже се втурнаха към нея, за да й помогнат да се качи на коня, а тя взе да кокетничи, докато избираше на кого от двамата да предостави привилегията да сложи сплетените си пръсти под ботуша й.

Кралят даде сигнал, че тръгват, и всички се отдръпнаха. Ана погледна през рамо и ми помаха.

— Кажи на кралицата, че сме тръгнали.

— Какво? — попитах аз. — Да не би да не сте се сбогували с нея?

Тя се разсмя.

— Не. Просто тръгваме. Кажи й, че сме заминали и че я оставяме съвсем сама.

Идеше ми да се затичам след нея, да я смъкна от коня и да й зашлевя една плесница за тези злобни думи. Ала останах там, на стълбите, усмихвах се на краля и махах с ръка на сестра си. После, когато конярите, колите, придружителите, войниците и цялото домакинство отминаха с грохот, аз се обърнах и бавно закрачих към замъка.

Оставих вратата да се хлопне зад мен. Беше много, много тихо. Украсите бяха свалени от стените, някои от масите в голямата зала липсваха, а отвсякъде нахлуваше ехото на тишината. Огънят в огнището беше угаснал, нямаше ги лакеите в ливреи, да хвърлят в него поредната цепеница и да викнат за още бира. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците и хвърляха широки ленти жълта светлина по пода, а прашинките танцуваха на светлината. Преди не ми се беше случвало да съм в кралския дворец сред такава тишина. Тук винаги цареше оживление и глъчка, хората работеха, занимаваха се с делата си, и се забавляваха. Постоянно се чуваше как слугите се карат, как изреждат на висок глас поръчките, които са получили долу, как хората се молят да ги пуснат вътре или да влязат, за да направят прошение, свиреха музиканти, лаеха кучета, а придворните бърбореха и флиртуваха.

Качих се нагоре по стълбите и отидох в покоите на кралицата. Токовете ми потропваха по каменната настилка. Почуках на вратата и дори докосването на пръстите ми по дървената повърхност ми се стори ужасно шумно. Отворих и за момент помислих, че стаята е празна. После я видях. Тя беше на прозореца и гледаше пътя, който се виеше и водеше вън от двореца. Пред погледа й бяха дворът, който някога е бил нейният двор, съпругът, който някога е бил нейният съпруг, всичките й приятели, слуги, вещи, мебели и дори бельото от домакинството, които си отиваха по виещия се път, последвали Ана Болейн на големия й черен жребец, а нея самата оставяха в самота.

— Той тръгна — каза тя разсеяно. — Без дори да се сбогува с мен.

Аз кимнах.

— Никога досега не е правил такова нещо. Колкото и лоши да са били отношенията ни, той винаги е идвал да му дам благословията си преди да замине. Понякога си мислех, че той си остава момче. Моето момче, което винаги иска да знае, че може да се върне при мен, където и да е бил. Досега винаги е искал да му дам благословията си, преди да тръгне на път.

Неколцина души яздеха шумно от едната страна на шествието с багажа и подвикваха на коларите да внимават и да изпълняват заповедите. До нас стигаше шума на колелетата, долитащ през прозореца на покоите на кралицата. Тя трябваше да изпие до дъно горчивата чаша.

По стълбите се чу тропот на ботуши, последван от рязко почукване на полуоткрехнатата врата. Отидох да отворя. Беше един от хората на краля с писмо, подпечатано с кралския печат.

Кралицата в миг се спусна към него, светнала от радост, и прекоси тичешком стаята да го вземе от ръцете му.

— Ето! Не ме е напуснал, без да ми каже и думичка. Писал ми е — каза тя, погледна го срещу светлината и разчупи печата.

Започна да се състарява пред очите ми, докато го четеше. Руменината по лицето й се изпари, блясъкът в очите й изчезна, а усмивката угасна на устните й. Тя се отпусна в стола до прозореца, а аз избутах мъжа от стаята и я затворих пред втренчения му поглед. Притичах до стола и коленичих пред нея.

Кралицата погледна надолу към мен с невиждащ поглед. Очите й бяха пълни със сълзи.