Другата Болейн

— Той казва, че тя е много болна — каза кралицата, четейки писмото на лекаря. — Господи, той казва, че е болна от осем дни и че не може да задържи нищо в стомаха си.

Аз забравих всякакви дворцови обноски и хванах ръката й, която трепереше така силно, че се чуваше шумът на хартията.

— Не може да е отрова — прошепнах настоятелно. — Никой не може да спечели, ако я отрови.

— Тя е моята наследница — каза кралицата, бяла като листа хартия пред нея. — Би ли я отровила Ана, за да ме уплаши и принуди да се оттегля в манастир?

Аз поклатих глава. Вече не можех да кажа със сигурност какво беше способна да направи Ана.

— Така или иначе, ще трябва да отида при нея — тя направи няколко крачки към вратата и я отвори. — Къде ли е кралят?

— Ще разбера — казах аз. — Пуснете ме. Не можете да тичате из двореца.

— Не мога — каза тя с болезнена въздишка. — Не мога дори да отида при него и да го помоля да ме пусне да видя дъщеря ни. Какво ще правя, ако тази жена каже „не“?

В първия миг не можах да намеря отговор. Това, че кралицата на Англия щеше да пита отчаяно сестра ми дали може да види собственото си дете, самото то от кралско потекло, ми се струваше прекалено, дори за един толкова полудял свят като нашия.

— Не е тя тази, която ще каже, ваше величество. Кралят обича принцеса Мери и не би желал тя да е болна и оставена без майчина грижа.

Ана вече знаеше, че принцесата е болна. Сега вече Ана научаваше всичко. Мрежата от шпиони на чичо ми, която винаги служеше превъзходно, имаше свой човек във всяко домакинство в Англия, и сега всички те служеха на сестра ми. Ана знаеше, че принцеса Мери се е поболяла от притеснение. Малкото момиче живееше само, без никакви други хора около себе си освен слугите и изповедника си, и тя прекарваше часове наред на колене, молейки Бога да върне любовта на баща й обратно на майка й, неговата съпруга. Беше се поболяла от мъка.

Същата нощ, когато кралят отиде в покоите на кралицата, той вече имаше отговор за нея.

— Ако желаете, можете да отидете да видите принцесата и да си останете там — каза той. — Имате благословията ми. Както и благодарностите ми. И така, сбогом.

Лицето на кралицата пребледня и това й придаде болнав и измъчен вид.

— Никога не бих ви напуснала, съпруже мой — прошепна тя. — Мислех си за детето ни. Мислех си, че бихте желали да знаете, че се грижат добре за нея.

— Тя е само едно момиче — каза той, и в гласа му се усещаше цялата му злоба. — Не бяхте тъй загрижена за сина ни. Доколкото си спомням, не бяхте и особено полезна с грижите си за него, не е ли така?

Тя въздъхна с болка, но той продължи нататък.

— Така че кажете ми, мадам: ще идвате ли на вечеря или отивате при дъщеря си?

Тя с усилия се овладя. Изправи се в невисокия си ръст, пое ръката, която той й бе протегнал, и тръгна на вечеря така, както подобава на кралица. Тя огледа залата и видя, че сестра ми седеше на масата си със своя собствен кръг от придворни около нея. Ана почувства тъмния поглед на кралицата и я погледна. Усмихна й се лъчезарно и самоуверено, и кралицата разбра кому трябва да благодари за жестокостта на съпруга си. Тя наведе глава и взе късче хляб, но не сложи и залък в устата си.

Същата вечер много хора изказаха мнение, че на такъв млад и красив крал не подхожда жена, която изглежда достатъчно възрастна да му е майка и толкова мрачна, че беше грехота да бъде с нея.

Кралицата не напусна бойното поле, в което се беше превърнал дворът, докато не беше напълно разбита. Всяка жена, с изключение на сестра ми, би се засрамила, гледайки как кралицата намираше кураж да се изправи срещу съпруга си. Само няколко дни след като беше научила новината за болестта на принцеса Мери, тя вечеряше насаме с краля, в компанията само на придворните й дами, няколко посланици и Томас Кромуел, който по онова време беше навсякъде. Томас Мор също беше там и изглеждаше така, сякаш би предпочел да бъде другаде.

Вече бяха отнесли месните блюда и бяха сервирали лек десерт от плодове и сладко вино. Кралицата се обърна към краля и го помоли — сякаш ставаше въпрос за някакво дребно нейно желание — да отпрати Ана от кралския двор. Нарече я „безсрамно същество“.

Загледах Томас Мор и осъзнах, че и той изглеждаше също така поразен, както и аз. Не можех да повярвам, че кралицата предизвиква негово величество публично. Не можех да повярвам, че тя — тази, чийто брак сега трябваше да бъде обявен за валиден или не от римския папа — бе имала куража да се изправи лице в лице срещу съпруга си в собствените му покои и да го помоли вежливо да отстрани любовницата си. Отначало не можех да разбера какво можеше да постигне по този начин, но после се сетих. Беше заради принцеса Мери. Трябваше да го засрами, така че да я пусне да отиде при принцесата. Тя рискуваше всичко в името на възможността да иде и да види дъщеря си.