Другата Болейн

— Трябва да напусна двореца — прошепна тя. — Той ме отпраща. Без значение са вече кардиналът и папата, той просто ме изпраща в изгнание. Трябва да замина до един месец, заедно с дъщеря ни.

Пратеникът почука на вратата и предпазливо провря главата си в стаята. Аз скочих на крака и тъкмо се готвех да затръшна възмутено вратата в лицето му, когато кралицата ме хвана за ръкава.

— Ще има ли отговор? — попита той. Дори не се обърна към нея с „ваше величество“.

— Където и да отида, аз си оставам негова съпруга и ще се моля за него — каза тя твърдо. Изправи се на крака. — Кажете на краля, че му желая добър път, че съжалявам, задето не можах да се сбогувам с него и че ако ме беше предупредил за своето заминаване, аз щях да се погрижа да не тръгне без благословията на жена си. Помолете го да ми пише, за да знам, че е в добро здраве.

Пратеникът кимна, стрелна ме с извиняващ се поглед и се измъкна от стаята. Ние зачакахме.

Двете с кралицата се приближихме до прозореца. Видяхме как мъжът пое напред, възседнал коня си, покрай натоварените с багаж коли, които все още лъкатушеха надолу по крайречния път. Той се скри от погледа ни. Ана и Хенри, вероятно стиснали ръце, и може би запели в един глас, трябваше да са там далеч напред по пътя за Уудсток.

— Никога не съм и помисляла, че всичко ще свърши така — каза тя глухо. — Никога не ми е идвало наум, че той може да ме остави без една думичка дори.

Аз и децата прекарахме едно чудесно лято. Хенри беше на пет, а сестра му на седем години, и аз реших, че е дошло време и двамата да имат свои собствени понита; ала никъде из областта не можех да намеря такива малки понита, при това достатъчно кротки. Споменах за това свое желание пред Уилям Стафорд на път за Хевър и не бях особено изненадана, когато го видях да се връща, без да съм го канила, една седмица по-късно, яздейки по пътечката с по едно охранено пони от двете страни на високия си ловен кон.

Ние с децата се разхождахме на поляната до рова. Помахах му, той свърна от пътечката и тръгна покрай рова към нас. Веднага щом Хенри и Катерина видяха понитата, те заподскачаха развълнувано.

— Чакайте — предупредих ги аз. — Чакайте да видим. Не знаем дали са достатъчно добри. Още не знаем дали искаме да ги купим.

— Правилно се опасявате. Аз съм истински търгаш — каза Уилям Стафорд, плъзвайки се на седлото и скачайки на земята. Той взе ръката ми в своята и я доближи до устните си.

— Къде ги намерихте?

Катерина взе въжето на малкото сиво пони и го погали по муцуната. Хенри се скри зад полите ми, оглеждайки кафявото, със смесени чувства на силно вълнение и боязън.

— О, пред вратата си ги намерих, нали разбирате — каза той нехайно. — Мога да ги върна, ако не ви харесват.

Хенри веднага нададе вой на протест, както си беше скрит зад мен.

— Не ги връщай!

Уилям Стафорд застана на едно коляно, така че да се изравни по ръст със светналото личице на Хенри.

— Я ела тук, момко — каза той добродушно. — Какъв ездач ще излезе от теб, ако все се криеш зад полите на майка си?

— Той хапе ли?

— Трябва да го храниш с изпъната длан — обясни Уилям. — Тогава не може да те ухапе — той разтвори ръчичката на Хенри и му показа как да храни коня.

— Може ли да галопира? — попита Катерина. — Може ли да бяга в галоп като коня на майка ми?

— Не може да бяга толкова бързо, но може да галопира — отговори Уилям. — И да скача може.

— Може ли да скачам с него? — очичките на Хенри се разтвориха широко.

Уилям се изправи и ми се усмихна.

— Първо трябва да се научиш да седиш на него, после да ходите бавно, след това да засилите до тръс, а накрая — в лек галоп. Ще мине време, докато се научиш да се биеш и да скачаш с него.

— Ще ме научиш ли? — попита Катерина. — Нали ще ни научиш? Може ли да останеш с нас до края на лятото и да ни научиш да яздим?

Усмивката на Уилям беше безсрамно тържествуваща.

— Е, аз, разбира се, бих искал. Ако майка ви разреши.

Двете деца веднага се обърнаха към мен.

— Кажи да! — примоли се Катерина.

— Моля те! — настоя Хенри.

— Но аз също мога да ви науча да яздите — запротестирах аз.

— Но не и да се бия! — извика Хенри. — Освен това ти яздиш на една страна. Аз трябва да яздя на мъжко седло. Нали, сър? Аз трябва да яздя на мъжко седло, защото съм момче и ще стана мъж.

Уилям ми хвърли един поглед иззад остриганата глава на сина ми.

— Какво ще кажете, лейди Кери? Мога ли да остана това лято и да науча сина ви да язди на мъжко седло?

Не му позволих да види, че ме е развеселил.

— О, много добре. Можете да влезете и да кажете да ви приготвят стая, щом желаете.

Всяка сутрин Уилям Стафорд и аз се разхождахме часове наред с децата, които яздеха малките си понита. След вечеря слагахме юздите на понитата и те тръгваха в кръг, после преминаваха в тръс и накрая в лек галоп, а децата се вкопчваха в тях като две малки магарешки бодилчета.

Уилям беше безкрайно търпелив с тях. Той се грижеше всеки ден да научават по нещо, и аз подозирах, че също така внимаваше да не се научат твърде бързо. Искаше те вече да могат да яздят сами към края на лятото, но не и преди това.