Другата Болейн

— Бързо — каза лейди Тревелиън. — За Бога, качвайте се на лодката.

Ана грабна наметалото си от жената, а аз взех друго, което не беше даже мое. Дамите, които бяха дошли с нас, плачеха от ужас. Една от тях избяга нагоре по стълбите — страхуваше се да се качи с нас в лодката, в случай, че ни настигнеха по тъмните води. Ана излетя от къщата през задния двор. Тя скочи в лодката, а аз веднага след нея. Франсис и Уилям бяха с нас, а останалите прибраха въжетата в лодката и я забутаха. Те отказаха да ни придружат.

— Наведете глави и не се показвайте — извика някой.

— И спуснете кралския флаг.

Това беше позорен миг. Един от лодкарите извади нож и отряза въжетата, на които се държеше кралското знаме, от страх да не види английският народ знамето на собствения си крал. Той го хвана неумело, и после то се изплъзна от ръката му и падна през борда. Гледах как флагът се преобръща във водата и потъва.

— Не обръщайте внимание! Гребете! — извика Ана, заровила лице в кожите.

Аз се свих до нея и ние се притиснахме една в друга. Чувствах как тя трепери.

Докато лодката навлизаше по буйното течение на реката, аз видях тълпата. Бяха запалили факли и до погледите ни достигаха отразените в тъмната вода мъждукащи светлинки. Светещата ивица ми се стори безкрайна. През водната шир ние чувахме как се сипят ругатни по адрес на сестра ми. След всеки яростен рев се чуваха възгласи на одобрение и вой на нескрита ненавист. Ана се сниши почти до дъното на лодката, хвана се по-здраво за мен и се разтресе от страх.

Лодкарите гребяха като полудели. Даваха си сметка, че никой от нас не би оживял, ако нападнеха лодката в такова време. Ако тълпата знаеше, че сме вече по реката, щяха да съберат камъни и да започнат да ни замерят, щяха да тръгнат след нас по брега, да намерят лодки и да ни подгонят.

— Гребете по-бързо! — процеди Ана.

Ние напредвахме едва-едва, твърде уплашени да бием барабани или да викаме, за да поддържаме ритъма. Искахме да се прокраднем край тълпата, скрити в мрака. Надникнах през борда на лодката и видях как светлините замираха, трепкаха, сякаш се взираха в тъмнината, все едно, че можеха да подушат с изостреното обоняние на дивия звяр, че жената, която търсеха, сподавяше ужасените си ридания, увита в кожите си, само на няколко ярда от тях.

После тълпата продължи напред, към къщата на Тревелиън. Тя се виеше по крайречието, и на човек можеше да му се стори, че вижда как горящите факли се точат на цели мили. Ана седна и отметна качулката си. По лицето й беше изписан ужас.

— Смяташ ли, че той ще ме опази от това? — попита тя диво. — От папата — да, особено ако това означава, че десятъкът от църквата ще отива в собствената му хазна. От кралицата — да, особено ако това ще му осигури син и наследник. Ала дали ще ме опази от собствения си народ, ако дойдат през нощта за мен с факли и с въжета? Мислиш ли, че тогава той ще бъде до мен?

Тази година за Коледа в Гринич нямаше шумни тържества. Кралицата изпрати на краля красива, изкована от злато чаша, а той й отговори хладно с някакво съобщение. Ние чувствахме отсъствието й през цялото време. Сякаш бяхме в дом, от който липсва любимата на всички майка. Не че тя беше блестяща, остроумна или предизвикателна, каквато съумяваше да бъде Ана във всеки един момент, макар и с цената на много усилия — тя просто винаги беше живяла сред нас. От възкачването й на трона бяха минали толкова години, че само няколко души помнеха кралския двор от времето, когато нея още я е нямало.

Ана беше несъмнено остроумна, очарователна и енергична. Тя танцуваше и пееше, подари на краля набор къси бискайски копия, а той й предостави стая, пълна с най-скъпи платове за рокли. Той й даде ключа за стаята, наблюдаваше я как влиза вътре и как възкликва очаровано при вида на разкошните десени, на топовете плат, нахлузени на позлатени стълбове. Той я отрупваше с подаръци, както и всички нас, от семейство Хауърд. На мен подари красива рокля с черна яка. И все пак всичко това приличаше повече на някакъв събор, отколкото на Коледа. На всеки му липсваше успокояващото присъствие на кралицата и ние се питахме какво ли прави тя в прекрасното имение, което някога бе принадлежало на кардинала — неин враг до последно, въпреки че все пак бе събрал смелост да признае, че тя е била права.

Нищо не можеше да повдигне настроението на хората, въпреки че Ана се топеше като сянка в опитите си да изглежда весела. По цели нощи, когато лежеше до мен в леглото, аз я чувах да си мърмори насън като жена, която не е на себе си.