Другата Болейн

Една нощ аз запалих свещта и я доближих до лицето й, за да я огледам. Очите й бяха затворени, а тъмните й мигли галеха бледите й страни. Косата й беше прибрана в бяла като кожата й нощна шапчица. Кръговете под очите й имаха виолетови оттенъци, и сега тя изглеждаше уязвима. Безкръвните й устни, по които се беше разляла усмивка, безспирно нашепваха имена на хора, сипеха закачки и остроумни забележки. От време на време тя въртеше нервно глава на възглавницата — същото това очарователно извъртане на главата, което й се удаваше толкова умело — и започваше да се смее. Разнасяше се ужасния хриптящ смях на жена, която дотолкова не беше на себе си, че дори в състояние на най-дълбок сън се опитваше да оживи веселбата.

Тя започна да си пийва вино сутрин. То придаваше цвят на лицето й и блясък в очите й, и помагаше да се съвземе, независимо от силното изтощение и нервността. Веднъж тя пъхна бутилка вино в ръката ми, когато влизах в стаята, следвана от чичо.

— Скрий я — процеди тя отчаяно и се обърна към него, прикривайки устата си с опакото на ръката си, така че да не усети той дъха на вино.

— Ана, трябва да престанеш — казах аз, когато той си тръгна. — Всички те гледат, и то през цялото време. Сигурно някой ще иде при краля и ще му каже.

— Не мога да спра — каза тя мрачно. — Не мога да спра каквото и да било, даже за секунда. Трябва да продължавам и да продължавам, все едно съм най-щастливата жена на света. Ще се омъжа за мъжа, когото обичам. Ще стана кралица на Англия. Разбира се, че съм щастлива. Разбира се, че съм невероятно щастлива. В цяла Англия не може да има по-щастлива жена от мен.

Джордж трябваше да си дойде по Нова година. Двете с Ана решихме да го посрещнем с вечеря в тесен кръг хора в разкошните й покои. Прекарахме деня, съветвайки се с готвачите и поръчвайки най-доброто, което имаха, а следобеда прекарахме край прозорците, гледайки кога лодката на Джордж ще се покаже по реката с развяния флаг на семейство Хауърд. Аз я забелязах първа, тъмнееща се в здрачината, но не казах и думичка на Ана, а се спуснах надолу по стълбите, така че когато Джордж слезе и тръгна по мостчето за слизане, аз бях сама в прегръдките му, и аз бях тази, която той целуна първа и на която рече:

— Господи, сестричке, така се радвам да се върна у дома!

Когато Ана видя, че е изпуснала шанса да бъде първа, тя не изтича след мен, а изчака да го поздрави в покоите си, пред огромната сводеста камина. Той се поклони, след това целуна ръката й, и едва тогава я взе в прегръдките си. Ние отпратихме жените и отново останахме тримата Болейн, както винаги.

Джордж ни разказа всички новости около себе си по време на вечерята, и искаше да узнае всичко, което се беше случило в двора в негово отсъствие. Аз забелязах, че Ана внимателно подбираше думите си. Но не му разясни, че не може да отиде в града без въоръжена охрана. Не му спомена, че в провинцията трябва да подминава бързо малките, тихи селца. Не му каза, че в нощта след смъртта на кардинал Уолси, тя беше танцувала в организирана от нея весела пиеса, наречена „Кардиналът пред портите на ада“, която беше шокирала всички присъстващи, с безвкусното злорадство над смъртта на най-добрия приятел на краля и с мръсния си език. Тя не му каза, че епископ Фишър бе все така неин враг и че едва не беше умрял от отравяне. По премълчаването на тези неща разбрах това, което всъщност знаех и преди — че тя се срамуваше от жената, в която се превръщаше. Тя не искаше брат ни да знае колко дълбоко я бе разяла проказата на амбицията й. Не искаше той да знае, че тя не беше вече любимата му малка сестричка, а жена, която се беше научила да отдава всичко, дори грешната си душа, в името на борбата за кралската корона.

— А с теб какво става? — попита ме Джордж. — Как се казва той?

Ана се изненада.

— За какво говориш?

— За всеки е очевидно — нали не съм сбъркал? Мериан е разцъфнала като пролетно цвете. Бих заложил цяло състояние, че е влюбена.

Аз се изчервих силно.

— Така си и мислех — каза брат ми с дълбоко задоволство. — Кой е той?

— Мери няма любовник — каза Ана.

— Предполагам, че е хвърлила око на някого без твое разрешение — предположи Джордж. — Подозирам, че някой я е взел без да се допитва до теб, лейди Кралице.

— По-добре никой да не я взема — каза тя без помен от усмивка. — Имам планове за Мери.

Джордж подсвирна беззвучно.

— Боже мили, Анамария, някой би помислил, че вече сте миропомазана.

Тя му се нахвърли.

— Когато бъда, ще си дам сметка кой ми е приятел и кой — не. Мери е моя придворна дама, а аз държа на реда в покоите си.

— Но, разбира се, тя вече може да направи своя собствен избор.

Ана поклати глава.

— Не и ако желае да има благоразположението ми.

— За Бога, Ана! Ние сме едно семейство. Ти стигна дотук, защото Мери беше зад гърба ти. Сега не можеш просто да се обърнеш и да се държиш като някаква капризна принцеса, в чиито вени тече кралска кръв. Ние те издигнахме до мястото, което заемаш. Не можеш да се отнасяш с нас като с поданици.