Другата Болейн

— Така е. Само не мога да предположа колко далеч може да е стигнала новината.

— А защо не виждам никой да подхвърля шапката си във въздуха и да вика „Ура“?

— Прав си, няма такова нещо.

— А аз си мислех, че едно хубаво момиче ще се понрави на народа, или не съм бил прав? Тя е достатъчно хубава, нали? Нима не маха с ръка, когато преминава или не дава милостиня на всички наоколо, както си му е редът?

— Прави всичко това — казах аз. — Но жените продължават да упорстват и да предпочитат старата кралица. Смятат, че ако кралят отпраща вярната си и почтена съпруга, заради някакво увлечение, то за никоя жена в кралството няма да има сигурност.

Джордж замълча за миг.

— Дават ли воля на недоволството си по някакъв друг начин освен с това да мърморят?

— Веднъж се наложи да избягаме от една разбунтувала се тълпа в Лондон. А кралят казва, че изобщо не е безопасно за нея да ходи в града. Те я мразят, Джордж, и всички говорят какво ли не за нея.

— Какво говорят?

— Че е вещица и че е завладяла краля с помощта на чародейства. Че е убийца и че би отровила кралицата, само да можеше. Че го е направила неспособен да люби други жени, затова трябвало да се ожени за нея. Че тя е проклела децата в утробата на кралицата, за да бъде празен английския престол.

Джордж леко пребледня и направи кукиш — знака, който предпазваше човек от магии.

— Публично ли се говорят тези неща? Могат ли да стигнат до ушите на краля?

— Спестяват му най-лошото, но рано или късно все някой трябва да му каже.

— Той няма да повярва и думичка от всичко това, нали?

— Той сам казва някои от тези неща. Твърди, че не е на себе си. Казва, че тя го омаяла и не можел да докосне никоя друга. Той говори така, когато й се обяснява в любов, но ако това стане достояние на повече хора, ще стане опасно.

Джордж кимна.

— Тя трябва да прави повече добри дела и да не бъде така дяволски… — той млъкна, търсейки точната дума. — Чувствена.

Аз погледнах напред. Дори на гърба на коня, докато яздеше сама с роднините си, тя се поклащаше така на седлото, че на човек му се приискваше да обгърне кръста й.

— Тя е Болейн и Хауърд — казах аз без свян. — Под знатното си име, ние всички сме като разгонени кучки.

На влизане в двора видяхме Уилям Стафорд, който чакаше пред вратите на двореца Гринич, и това ме накара да му се усмихна заговорнически. Когато ние слязохме от конете и Ана се прибра вътре, той още стоеше на вратата и ме придърпа настрана.

— Чаках ви — каза той, без никакви други предисловия.

— Видях.

— Не ми харесва това, че яздите без мен, в страната ни сега не е безопасно за момичетата Болейн.

— Брат ми ни пазеше. Беше приятно да се поразходим без многобройната свита.

— О, можете да разчитате и на мен за същото. Простички неща — колкото ви душа иска. Ето къде е скрита най-голямата ми сила.

Аз се разсмях.

— Благодаря ви.

Той все така ме държеше за ръкава, за да ме усеща близо до себе си.

— Когато кралят се ожени за сестра ви, ще омъжат и вас за някого по техен избор.

Аз погледнах четвъртитото му, загоряло от слънцето лице.

— Е, и?

— Така че, ако искате да се омъжите за човек, притежаващ красиво малко имение с няколко парцела земя в добавка, то трябва да побързате и да го направите преди сватбата на сестра си. Колкото по-късно си тръгнете, толкова по-трудно ще стане това.

Аз се поколебах. Дръпнах се от него и се извърнах. Усмихнах му се с крайчеца на устните си и го изгледах изпод ресниците.

— Е, никой още не ми е предложил — поясних аз очарователно. — Ще трябва да се примиря с вдовството до края на дните си. Все пак никой не е поискал да се омъжа за него.

За миг той изгуби ума и дума.

— Но аз си мислех… — започна той. От устните ми се изплъзна доволен смях. Аз му се поклоних ниско, и се обърнах към замъка. Притичвайки нагоре по стълбите, погледнах назад и видях как той захвърля шапката си на земята и я рита, и ме обзе радостта, която е познала всяка жена, след която е тичал хубав влюбен мъж.

Не го видях през следващата седмица, въпреки че се разхождах из конюшнята, в градината и край реката, където той можеше да ме срещне. Веднъж, докато минаваше свитата на чичо, аз затърсих с поглед лицето му сред хората на семейство Хауърд, облечени в еднакви ливреи и наброяващи около двеста души, ала не можах да го открия. Знаех, че се държа като глупачка, но реших, че няма нищо лошо в това да се оглеждам за един хубав мъж, когото да мога да подразня.

Не го видях една седмица, а след това още една. През една топла априлска утрин чичо ми и аз гледахме как кралят и Ана играеха на кегли. Аз подметнах небрежно:

— При вас още ли е на служба един човек на име Уилям Стафорд?

— О, да — каза чичо ми. — Но му дадох едномесечен отпуск.

— Пуснали сте го да замине от двора?

— Каза ми, че е намислил да се жени. Отиде да говори с баща си и да купи имот за новата си жена.

Аз почувствах как земята се залюля под нозете ми.

— Мислех, че вече е женен — казах аз с преднамерена предпазливост.