Другата Болейн

— Вие сте поданици — каза тя съвсем открито. — Ти, Мери, даже и чичо Хауърд. Аз отпратих собствената си леля, отпратих шурея на краля, отпратих и самата кралица от кралския двор. Нима някой се съмнява, че мога да ги пратя на заточение, стига да пожелая? Не. Вие може да сте ми помогнали да стигна дотук, но…

— Да сме ти помогнали? По дяволите, ние направо те избутахме!

— Ала сега, когато съм тук, ще бъда кралица. А вие ще бъдете мои поданици и ще ми служите. Аз ще бъда кралица и майка на следващия английски крал. Така че по-добре запомни това, Джордж, защото няма пак да ти го припомням.

Ана стана от пода и се отправи към вратата. Тя застана пред нея и зачака някой да я отвори, и когато никой от нас не скочи да го направи, я отвори сама. Обърна се на прага.

— И повече няма да ме наричаш Анамария — каза тя. — Нито пък ще наричаш нея Мериан. Тя е Мери, другата Болейн, а аз съм Ана, бъдещата кралица. Ние двете сме на светлинни години разстояние една от друга. Ние нямаме общо име. Тя е едва ли не никоя, а аз ще стана кралица.

И закрачи гордо напред, без дори да си направи труда да затвори вратата след себе си. Ние чувахме стъпките й, които се насочваха към спалнята й. Стояхме смълчани, докато не чухме как вратата й се затръшва.

— Господи Боже! — каза Джордж с искрено удивление. — Каква вещица — той стана и затвори вратата, за да не ни духа. — Откога се държи така?

— Властта й лека-полека укрепва. Вече се смята за недосегаема.

— А такава ли е?

— Той е силно влюбен. Смятам, че е в безопасност, да.

— И той все още не е спал с нея?

— Не.

— Господи Боже, с какво се занимават те двамата?

— Всичко с изключение на самия акт. Тя не смее да му позволи.

— Това трябва да го подлудява — каза Джордж с мрачно доволство.

— Нея също — казах аз. — Почти всяка вечер той я целува и я докосва, а косите и устата й са навсякъде по тялото му.

— На всички ли говори така? Както говори на мен?

— Много по-зле. Това й струва всички приятели, които имаше. Чарлс Брандън вече е срещу нея, чичо Хауърд едва я търпи; те се караха сериозно поне няколко пъти от Коледа насам. Тя се мисли за непоклатима, щом е под закрилата на краля и смята, че няма нужда от никаква друга протекция.

— Аз няма да търпя това — каза Джордж. — Ще й кажа.

Погледнах го със сестринска загриженост, ала сърцето ми трепна при мисълта за създаването на пропаст между Джордж и Ана. Ако можех да спечеля Джордж на моя страна, щях да имам истинско предимство при всеки спор, и така можех отново да си върна сина.

— Всъщност, наистина ли на никого не си хвърлила око? — попита той.

— Той е никой — казах аз. — Не бих казала за това на друг освен на теб, Джордж, така че пази това в тайна.

— Кълна се — каза той, хвана двете ми ръце и ме притегли близо до себе си. — Остава си между нас, кълна се в честта си. Влюбена ли си?

— О, не — казах аз, отхвърляйки дори мисълта за това. — Разбира се, че не. Но той ми обръща известно внимание, а е толкова приятно, когато някой мъж се суети около теб.

— Мислех си, че дворът е пълен с мъже, които се суетят около теб.

— О, те пишат поезия и се кълнат, че умират от любов. Ала той… той е по-… истински.

— Кой е той?

— Той е никой — повторих аз. — Така че не мисля за него.

— Жалко, че не можеш просто да си легнеш с него — каза Джордж, по братски откровен.

Аз не отвърнах. Мислех си за очарователната, влюбена усмивка на Уилям Стафорд.

— Да — казах аз. — Жалко е, но не мога.

Пролетта на 1532

Джордж, без да знае за промяната в настроенията на народа, покани Ана и мен да излезем на езда надолу по реката, да вечеряме в една малка кръчма и после да се приберем обратно у дома. Очаквах Ана да му откаже, да му обясни, че вече не е безопасно за нея да язди сама; ала тя не каза нищо. Облече се в необичайно тъмна одежда, сложи си шапката за езда, по-ниско нахлупена от друг път, и свали отличителната си огърлица със златното „Б“ на нея.

Радостен, че е отново в Англия и че се разхожда с двете си сестри, той не забеляза дискретното поведение и облекло на Ана. Ала когато спряхме в кръчмата, развлечената старица, която сервираше, погледна Ана косо и излезе. След малко дойде собственикът на заведението, който потриваше ръцете си в изтъканата си зеблена престилка, и ни съобщи, че сиренето, което трябвало да ни сервира, се е вкиснало и че в дома му нямало нищо, което може да ни предложи.

Джордж беше готов да избухне, но Ана сложи ръка на ръкава му и каза, че това не представлява проблем за нас и че можем да отидем до близкия манастир, където да похапнем. Той се остави тя да го води и в манастира ние се нахранихме достатъчно обилно. Кралят беше фигура, която всяваше ужас във всяко абатство и манастир по нашите земи. Само слугите, които не бяха толкова запознати с политиката, колкото монасите, гледаха мен и Ана подозрително и потънаха шепнешком в спорове коя беше бившата кралска развратница, а коя — настоящата.

Докато яздехме на връщане, с гърбове, огрени от студеното слънце, Джордж пришпори коня си и изравни ход с мен.

— Виждам, че всички знаят — ми каза той.