Другата Болейн

Хенри беше щедър. Катерина Арагонска живееше в разкошно имение в Мор и приемаше пристигащите в кралството посланици, сякаш още беше обичана кралица, отрупвана с почести. Домакинството й се състоеше от над двеста души, петдесет от които придворни дами. Те не бяха най-прекрасните млади дами, за които можеше да се мечтае: най-добрите се струпваха в кралския двор и бяха ангажирани в домакинството на Ана. Двете с Ана прекарахме един весел ден, в който правехме списък с младите жени, които не бяха по вкуса ни, и ги пращахме в двора на кралицата. Така се отървахме от половин дузина момичета от семейство Сиймор, и се смяхме на мисълта за изражението, което щеше да добие лицето на сър Джон Сиймор, когато разбереше за това.

— Щеше ми се да можехме да пратим жената на Джордж да прислужва на кралицата — казах аз. — Той би бил много щастлив да се върне вкъщи и да открие, че я няма.

— Бих предпочела да е пред погледа ми, отколкото да я пращам някъде, където може да причини куп неприятности. Искам около кралицата да останат само разни нищожества.

— Не е възможно още да се страхуваш от нея. Ти почти я съсипа.

Ана поклати глава.

— Аз няма да съм в безопасност, докато не настъпи смъртният й час — каза тя. — Точно така, както тя няма да е в безопасност, докато не ме види мъртва. Нещата не опират само до един мъж или до трона: аз съм се превърнала в нейна сянка, а тя — в моя. Ние сме свързани, докато смъртта не ни раздели. Една от нас трябва да удържи пълна победа, и едната никога не може да бъде сигурна в тази победа, докато другата не срещне смъртта и не бъде заровена в земята.

— Как би могла да те победи тя? — попитах аз. — Та той не желае дори да се среща с нея.

— Нямаш представа колко хора ме мразят — прошепна Ана и аз трябваше да се наведа по-близо до нея, за да я чувам. — Докато траеше пътуването, ние спирахме от имение в имение, и никога не се установявахме в селата. Сред хората се носят някакви слухове, пристигнали от Лондон, и те вече не ме възприемат като хубавата девойка, която язди редом с краля, а като жената, причинила голямо нещастие на кралицата. Ако се забавим в някое село, хората надигат глас срещу мен.

— О, не!

Тя кимна.

— А когато кралицата дойде в Лондон и даде банкет, пред двореца Илай се събрала тълпа народ, която благославяла кралицата и се кълняла, че никога нямало да падне на колене пред мен.

— Трябва да е дело на неколцина сърдити слуги.

— А ако е повече от това? — попита Ана мрачно. — А ако цялата страна ме мрази? Как според теб се чувства кралят, когато ги чува как ме освиркват и ругаят? Да не мислиш, че човек като Хенри ще търпи ругатни, когато излиза на езда? Мъж като Хенри, научен да слуша само хвалебствени слова още от самото си детство?

— Ще свикнат — казах аз. — Свещениците в църквите ще настояват в проповедите си, че ти си неговата жена и когато родиш син, те в миг ще се обърнат на сто и осемдесет градуса, а ти ще се превърнеш в спасителката на страната.

— Да — каза тя. — Всичко се върти около това, нали? Да имам син.

Ана с право се боеше от простолюдието. Точно в навечерието на Коледа тя отиде от Гринич нагоре по реката на вечеря у семейство Тревелиън. Това не беше дворцова разходка. Никой не знаеше къде отиват. Кралят вечеряше насаме с няколко пратеника от Франция, а на Ана й хрумна да отиде в града. Аз отидох с нея, заедно с неколцина благородници от свитата на краля и с още няколко придворни дами. По реката беше студено и ние бяхме загърнати в кожени шуби. Никой не можеше да види лицата ни от брега. Лодката спря пред стълбите към дома на семейство Тревелиън и ние слязохме.

Ала някой все пак ни беше видял и беше разпознал Ана, и преди още да започнем да вечеряме, един слуга влетя в залата и зашепна на лорд Тревелиън, че цяла тълпа народ се е упътила към дома му. Бързият поглед към Ана ни даде да разберем за кого идват. Тя веднага стана от масата, а лицето й беше пребледняло като перлите на шията й.

— По-добре ще е да си тръгвате — каза лордът не особено вежливо. — Не мога да ви гарантирам сигурност тук.

— Защо не? — попита тя. — Можете да залостите портите си.

— За Бога, та те са хиляди! — страхът придаваше известна острота на тона му. Сега всички бяхме на крака. — Това не е някаква групичка от наивни чираци, а буйстваща тълпа, която се кълне, че ще ви обеси от гредите на покрива. По-добре се връщайте с лодката си в Гринич, мистрес Ана.

Тя се поколеба, долавяйки решителността му да отърве на всяка цена дома си от нейното присъствие.

— Готова ли е лодката?

Някой излезе от залата и подвикна на лодкарите.

— Разбира се, че можем да ги отблъснем! — каза Франсис Уестън. — Колко са вашите хора, Тревелиън? Можем да ги поведем напред, да им дадем един хубав урок и после да си вечеряме.

— Имам триста души — започна негово височество.

— Е, тогава, нека се въоръжат и…

— А тълпата наброява към осем хиляди, и от всяка улица към тях се присъединяват още хора.

Възцари се тишина, всички бяхме смаяни.

— Осем хиляди? — прошепна Ана. — Осем хиляди души, шестващи срещу мен по лондонските улици?