Другата Болейн

— Аз също — каза той. — Досега пихме с татко. Сега ще си лягам, а утре, когато изтрезнея, ще стана рано, за да се обеся.

Аз едва го чувах. Бях зареяла поглед през прозореца и си мислех за докосването на дланта на Хенри до моята.

— Защо? — попита Ана.

— Сватбата ми ще бъде следващата година. Завиждай ми сега!

— Всички се женят, само аз не — отбеляза Ана раздразнено. — Семейство Ормънд се разориха и сега нямат никого под ръка за мен. Монахиня ли искат да ме правят?

— Добра идея. Мислиш ли, че ще вземат и мен?

— В женски манастир? — дочух разговора и се обърнах, за да се посмея. — Хубава игуменка ще бъдеш.

— По-хубава от повечето — каза Джордж развеселено. Той се опита да седне на табуретката, но тупна на каменния под.

— Пиян си — казах аз обвинително.

— А-ха. Което ме ядосва. Има нещо около бъдещата ми съпруга, което ми се струва много странно — продължи Джордж. — Нещо някак… — той търсеше точната дума — гнило.

— Глупости — каза Ана. — Тя има отлична зестра, добри връзки, любимка е на кралицата, а баща й е богат и уважаван. Какво може да те притеснява?

— Това, че има заешка устна и очи, от които едновременно струи и плам, и лед.

Ана се разсмя.

— Какъв поет!

— Разбирам какво иска да каже Джордж — намесих се аз. — Тя е едновременно пламенна и някак потайна.

— Просто е дискретна — отбеляза Ана.

Джордж поклати глава.

— Огнена и студена едновременно. Всички настроения накуп. Кучешки ще е животът с нея.

— Ах, ожени се, легни с нея и я прати в провинцията — каза Ана нетърпеливо. — Ти си мъжът и можеш да правиш каквото искаш.

Това го разведри.

— Мога да я затворя в Хевър — каза той.

— Или в Рочфорд Хол. А и кралят е длъжен да ти даде ново имение по случай женитбата.

Джордж долепи гарафата към устните си и я надигна.

— Някой иска ли от това?

— Аз — отзовах се бързо, поех бутилката и усетих тръпчивия вкус на хладното червено вино.

— Аз си лягам — каза Ана укорително. — Засрами се, Мери, как можеш да пиеш преди лягане — тя отметна завивките и се покатери в леглото. Уви чаршафите около ханша си и ни огледа с Джордж.

— Много сте лесни и двамата — отсъди тя.

Джордж направи физиономия.

— Казаха ли ни го — обърна се той весело към мен.

— Тя е много строга — казах аз с подигравателна почтителност. — Човек не би и помислил, че е прекарала половината от живота си, задявайки се с мъжете от френския кралски двор.

— По-скоро испански, отколкото френски, бих казал — добави Джордж игриво и предизвикателно.

— При това неомъжена — прошепнах аз. — Нашата испанска надзирателка.

Ана отпусна глава на възглавницата си, сви се и придърпа завивките.

— Не ви слушам, така че не се хабете.

— Кой ще се ожени за нея? — поинтересува се Джордж. — Кой ли я иска?

— Ще й намерят някого — казах. — Някой недорасъл син или беден престарял земевладелец, който едва крета.

Подадох гарафата на Джордж.

— Ще видите, че ще ми провърви в брака много повече, отколкото на вас. И ако скоро не ми намерят мъж, аз сама ще си го намеря.

Джордж ми върна гарафата.

— Допий го — каза той. — На мен ми беше повече от достатъчно.

Аз изпих последната глътка и минах от другата страна на леглото.

— Лека нощ — казах на Джордж.

— Ще постоя малко тук, пред огъня — каза той. — Добре се наредихме ние, всички Болейн, нали? Аз съм сгоден, ти си на път да прелъстиш краля, а свободната мадмоазел Parfaite10 е за продан и бъдещето е пред нея.

— Да — казах аз. — Добре сме се подредили.

Мислех за сините очи на краля, впити в лицето ми; представях си как те се плъзгат по тялото ми от главата до петите. Зарових лице във възглавницата, така че никой да не ме чуе.

— Хенри — прошепнах. — Ваше величество. Любов моя.

На следващия ден щеше да има турнир в едно от именията, недалеч от двореца Елтъм. Имението Фиърсън беше строено по времето на предишния владетел на Англия; дело на един от онези безмилостни мъже, които се бяха замогнали по време на управлението на бащата на сегашния крал; а въпросният мъж надминавал всички със своята свирепост. Постройката беше голяма и внушителна, а около нея нямаше нито ров, нито крепостни стени. Сър Джон Ловик вярвал, че Англия е постигнала вечен мир и построил имение, което не се нуждаело от защита или по-точно не можело да бъде защитено. Градините му се простираха около къщата и наподобяваха зелено-бели шахматни полета: бели камъни и пътечки обграждаха зелените участъци. Зад тях се ширеше парк, в който господарят ходел на лов за елени, а между парка и градините целогодишно се поддържаше красива поляна за кралски турнири.