Другата Болейн

Шатрата, предназначена за кралицата и придворните й дами, беше от вишневочервена и бяла коприна, а и самата кралица се бе пременила подобаващо във вишневочервено; яркият цвят я подмладяваше и подчертаваше руменината й. Аз бях в зелено и носех същата онази рокля, с която бях на маскения бал, състоял се в последния ден на празненствата преди Великите пости, когато кралят ме избра сред всички останали. Цветът придаваше наситеност на русата ми коса и подчертаваше блясъка на сините ми очи. Аз бях до стола на кралицата и знаех, че всеки мъж, който ни удостоеше с поглед, щеше да си помисли, че тя е изтънчена жена, но вече на възраст и спокойно можеше да ми бъде майка; докато аз бях едва четиринадесетгодишна — млада жена, готова да се влюби; жена, готова да се отдаде на страстта си; преждевременно съзряла жена и същевременно девойка в разцвета на хубостта си.

Първите три двубоя в турнира бяха между по-нископоставени придворни, които рискуваха главите си с надеждата да привлекат внимание. Те бяха достатъчно умели, така че имаше няколко вълнуващи удара, както и един сполучлив момент, когато по-дребният от мъжете повали по-едрия си противник. Той падна от коня и това развесели простолюдието. Дребният мъж слезе, свали шлема си, в знак на признателност към одобрението на публиката. Той беше хубав, с крехко телосложение и светлокос. Ана ме побутна.

— Кой е този?

— Просто един от братята Сиймор.

Кралицата се обърна към мен.

— Мистрес Кери, бихте ли отишли при управителя на конюшните, за да го попитате по кое време днес съпругът ми ще вземе участие и кой кон си е избрал?

Аз се обърнах, за да изпълня заповедта й, и тогава разбрах защо бе пратила мен. Кралят идваше бавно по тревата към нашата шатра, и тя искаше да бъда някъде по-далеч от него. Аз се поклоних и се забавих при входа, докато не прецених, че е минало достатъчно време, за да види той колебанието ми на излизане. Кралят незабавно помоли събеседника си да го извини и побърза да дойде при мен. Доспехите му бяха излъскани до блясък и светеха, все едно бяха от чисто сребро, а орнаментите по тях бяха златни. Кожените ремъци, които пристягаха нагръдника и лакътниците, бяха червени и гладки като кадифе. В доспехи той изглеждаше по-висок и приличаше на герой и предводител в древни битки. Обливащото го в светлината си слънце искреше по повърхността на метала така ослепително, че аз трябваше да отстъпя крачка назад и да заслоня очите си с ръка.

— Ето я мистрес Кери в светлозелена премяна.

— Вие целият блестите — казах аз.

— А вие щяхте да сте ослепителна дори в най-тъмния нюанс на черния цвят.

Аз не казах нищо. Само го погледнах. Ако Ана или Джордж бяха наблизо, те щяха да ми подскажат някой комплимент. Ала сега аз бях лишена от изобретателност и единствено желанието изпълваше цялото ми същество. Не можех да кажа или да направя каквото и да било, само го гледах със съзнанието, че лицето ми е озарено от копнеж. Той също не проговори. Просто стояхме впили погледи един в друг, всеки трескаво вперил своите търсещи очи в другия, сякаш можеш да прочетеш жаждата на отсрещния в тях.

— Трябва да ви видя насаме — каза той накрая.

Аз не кокетничех.

— Не мога, ваше величество.

— Не искате?

— Не смея да го направя.

При тези думи той си пое дълбоко дъх, сякаш поемаше взаимната ни страст от въздуха.

— Можете да ми се доверите.

Погледът ми се откъсна от лицето му и започна да блуждае някъде встрани.

— Не смея — настоях простодушно на своето.

Той взе ръката ми, доближи я до устните си и я целуна. Чувствах горещия му дъх на пръстите си, а после и нежната ласка на къдравите мустаци.

— О, колко е нежен!

Той вдигна поглед от ръката ми.

— Нежен?

— Допира на мустаците ви — обясних му аз. — Чудех се какво ли е чувството от съприкосновението с тях.

— Представяли сте си чувството при докосването на мустаците ми? — попита той.

Почувствах как лицето ми поруменя.

— Да.

— Докато ви целувам?

Сведох поглед към нозете си, така че да не виждам блесналите му сини очи и кимнах неопределено.

— Искали сте да ви целуна?

Когато изрече това, аз го погледнах.

— Ваше величество, трябва да тръгвам — казах отчаяно. — Кралицата ме изпрати със заръка и ще се чуди къде съм.

— Къде ви прати?

— При управителя на конюшните, за да узная какъв кон сте си избрали и кога ще яздите.

— Мога сам да й кажа. Защо да се разхождате под това палещо слънце?

Аз поклатих глава.

— Не ми тежи да изпълня поръчението й.

Той изпъшка с досада.

— За Бога, та тя има достатъчно слуги, които да тичат по полята. Има цяла испанска свита, докато аз се измъчвам с една шепа придворни.

С крайчеца на окото си видях, че Ана се показа иззад завеските на кралската шатра и застина на мястото си, когато ни видя така близо един до друг.

Той ме пусна нежно.

— Отивам да я видя и да отговоря на въпросите й за конете ми. Вие какво ще правите?

— Ще дойда след малко — казах аз. — Имам нужда да се поразходя, преди да се върна обратно, чувствам как цялата съм… — замълчах, неспособна да изразя чувствата си.

Той ме погледна гальовно.