Другата Болейн

Дойдоха двама души с носилка. Съфолк седна.

— Мога да вървя. Дяволите да ме вземат, ако оставя някой да ме изнесе на носилка оттук, докато съм жив.

— Хайде — каза Хенри, като го изправи на крака. Още един мъж притича от другата страна и двамата продължиха да го крепят, докато вървеше, влачейки крака и залитайки, в желанието си да не изостава.

— Недей да идваш — извика през рамо крал Хенри на кралица Мери. — Нека първо да го разположим по-удобно, да вземем кола или нещо подобно и тогава ще можем да го изпратим у дома.

Тя се подчини и спря. Пажът на краля изтича към него с моето шалче в ръце, за да го даде на господаря си.

— Недей да го безпокоиш сега — каза тя остро.

Момчето се спря, все още с шалчето в ръце.

— Той го изпусна, ваше величество — изпадна от нагръдника му.

Мери безразлично протегна ръка и той й го подаде. Тя наблюдаваше как брат й и сър Джон Ловик доведоха съпруга й до къщата, после разтвориха портите и извикаха слугите. Тя се върна в шатрата на кралицата като замаяна; държеше ръка шалчето ми, смачкано на топка. Тръгнах към нея, за да го взема, но се поколебах. Не знаех какво да кажа.

— Добре ли е той? — поинтересува се кралица Катерина.

Кралица Мери успя да се усмихне.

— Да. В ясно съзнание е и няма нищо счупено. Даже по нагръдника му почти няма следи.

— Ще ми дадете ли това? — попита кралица Катерина.

Кралица Мери погледна към парчето плат в ръката си.

— А, това ли! Пажът на краля ми го даде. Било в нагръдника му.

После й подаде шала. Беше ослепяла и оглушала за всичко, което не касаеше съпруга й.

— Отивам при него — реши се тя. — Ана, вие и останалите можете да се върнете с кралицата след вечеря.

Кралицата кимна в знак на съгласие и кралица Мери забърза към имението. Кралица Катерина, с шалчето ми в ръка, я гледаше как се отдалечава. Тя бавно го разгърна, ставаше точно това, от което се опасявах. Хубавата коприна лесно се изплъзваше от пръстите. Видя избродирания с коприна монограм на поръбения край: „МБ“. Кралицата се обърна към мен бавно, с изписан на лицето й укор.

— Това трябва да е ваше — каза тя тихо и с презрение. Държеше шала на ръка разстояние от себе си, беше го хванала с два пръста, сякаш държеше умрял плъх.

— Върви — каза Ана. — Трябва да си го вземеш.

Тя ме смушка и аз пристъпих напред.

Когато се доближих, кралицата пусна шала, и аз го хванах във въздуха. Приличаше на жалък парцал, с който биха търкали пода.

— Благодаря — казах аз смирено.

По време на вечерята кралят едва ме забелязваше. Злополуката бе станала повод да изпадне в меланхолия; настроение, в което често бе изпадал и баща му, а придворните на сина също се бяха научили да се боят от него.

Кралицата беше самата любезност и веселие. Въпреки това никакви разговори, усмивки или песни не можеха да го разсеят. Той гледаше шегите на шута си без усмивка, слушаше музиката и пиеше много. Кралицата не можеше да направи нищо, за да го развесели, защото тя беше отчасти виновница за лошото му настроение. Той гледаше на нея като на жена, чийто край наближаваше; виждаше смъртта да наднича иззад рамото й. Тя можеше да живее още десетки години, можеше да живее и много повече дори. Но смъртта вече пресушаваше месечните й цикли и сбръчкваше лицето й. Старостта на кралицата не беше далеч, а не беше родила наследник на короната. Те можеха да прекарат дните си в песни, в танци и забавления, но ако кралят нямаше син, който да стане и Уелски принц, той се проваляше в най-важната си мисия, която дългът към кралството му отреждаше. Един незаконен син от Беси Блаунт никак не му вършеше работа.

— Сигурна съм, че състоянието на Чарлс Брандън съвсем скоро ще се подобри — обясни кралицата, без някой да я беше питал. На масата имаше захаросани сливи и сладко вино. Тя отпи, но без удоволствие, защото съпругът й седеше до нея с изпито и мрачно лице, което й напомняше на неговия баща, който никога не я бе харесвал.

— Не трябва да си мислите, че сте постъпили зле, Хенри. Това беше честен двубой. А и Бог ми е свидетел, че той си е позволявал някои намеци по ваш адрес.

Той се обърна и я погледна. Кралицата отвърна на погледа му и аз видях как студенината в очите му я смрази. Тя не го попита какво има. Беше преживяла достатъчно и бе твърде мъдра, за да й хрумне да пита един ядосан мъж какво го измъчва. Вместо това го дари с безупречна, мила усмивка и вдигна чашата си към него за наздравица.

— За ваше здраве, Хенри — каза тя с нежен тон. — За ваше здраве и нека благодарим на Бога, че раненият днес не бяхте вие. И на мен ми се е случвало да тичам от шатрата си към полето със свито сърце, и въпреки че съжалявам сестра ви, кралица Мери, не мога да не съм щастлива, че не вие бяхте този, когото днес раниха.

— Гледай това — пошепна Ана в ухото ми. — Ето на какво казвам майсторлък.

Думите на кралицата подействаха. Мисълта за жена, поболяла се от тревога по него, поласка Хенри и прогони лошото му настроение.

— Никога не бих ви причинил подобно притеснение.