Другата Болейн

— Вие изпуснахте шалчето ми — нацупих се аз. — Вашият паж го даде на кралица Мери, която пък го даде на кралица Катерина. Тя веднага разбра. После ми го върна.

— Е, и?

Вероятно трябваше да приемам дребните унижения, понасяни от кралица Катерина, за част от задълженията й на кралица. Тя никога не се оплакваше на мъжа си. Споделяше нещастието си само с Бога; само Нему тя ги нашепваше в тиха молитва.

— Почувствах се ужасно — казах аз. — Не трябваше изобщо да ви го давам.

— Е, сега нали пак е във вас — каза той без капчица съчувствие. — Щом като ви е толкова скъпо.

— Не става въпрос за цената му — продължих аз. — А за това, че тя веднага узна чие е то. Върна ми го пред всички дами. Пусна го във въздуха и то щеше да се озове на земята, ако не го бях уловила.

— И какво променя това? — попита кралят наежено, а лицето му внезапно помръкна и погрозня. — Какъв проблем е това? Тя ни е виждала да танцуваме и да си говорим. Виждала ме е да търся компанията ви освен това се държахме за ръце пред очите й. Но тогава вие не дойдохте при мен да ми го натяквате и да се оплаквате.

— Аз нищо не натяквам! — заявих засегнато.

— Напротив — каза той равнодушно. — Правите го, без да имате основание за това и без да сте в положение да го правите. Вие не сте моя любовница, мистрес, нито сте моя съпруга. Никой освен тях, няма право да се жалва от поведението ми. Аз съм кралят на Англия. Ако не ви допада моето поведение, Франция си е още на мястото. Винаги можете да се върнете във френския кралски двор.

— Ваше величество… аз…

Той пришпори коня си, препусна в тръс и след това продължи в галоп.

— Желая ви лека нощ — каза той през рамо, продължи напред и се отдалечи от мен с веещо се наметало. Перото на шапката му пореше въздуха; той беше тръгнал, без да ми позволи да му отговоря или да го помоля да остане.

Същата вечер нямах никакво желание да разговарям с Ана, въпреки че тя ме придружи от стаята на кралицата до нашата, в очакване на пълен отчет за всичко, което бяхме правили и говорили днес.

— Няма да ти кажа — упорствах аз. — Остави ме на мира.

Ана свали шапчицата си и започна да разплита косите си. Аз се проснах на леглото, захвърлих дрехите си, надянах нощницата и се вмъкнах между чаршафите, без да реша косата си или поне да измия лицето си.

— Не може да си лягаш така — каза Ана, дълбоко възмутена.

— За Бога — казах с лице, заровено във възглавницата. — Остави ме на мира.

— Той какво…? — започна Ана, мушвайки се при мен в чаршафите.

— Няма да ти кажа. Така че не ме питай.

Тя кимна, обърна се и духна свещта.

Мирисът на дима от загасения фитил стигна до мен. Сякаш ме лъхна аромата на самата печал. Скрита в тъмнината от изпитателния поглед на Ана, аз се обърнах, легнах по гръб, втренчих поглед в балдахина над главата си и се замислих какво ли щеше да се случи, ако кралят се окажеше толкова ядосан, че никога повече да не пожелае да ме види.

Лицето ми изстина. Докоснах бузите си с ръка и забелязах, че целите са облени в сълзи. Изтрих лице в чаршафите.

— Какво има сега? — попита Ана сънено.

— Нищо.

— Изпуснахте го — каза чичо Хауърд укорително. Погледът му обходи дългата дървена маса в голямата зала в двореца Елтъм. Нашите придворни пазеха вратите зад нас; в стаята нямаше никого освен две овчарски кучета и едно заспало в пепелта край огнището момченце. Нашите семейни пазачи с ливреите на Хауърдови бяха разположени на вратите в другия край. Дворецът, самият кралски дворец, беше охраняван, за да предложи сигурност на Хауърдови и да могат те да кроят своите планове на спокойствие.

— Беше в ръцете ви и го изпуснахте. Къде сбъркахте?

Поклатих глава. Това беше твърде личен въпрос, за да го разнищвам на масата и пред студения поглед на безмилостния чичо Хауърд.

— Искам да получа обяснение — каза той. — Вие го изгубихте. Не ви е поглеждал цяла седмица. Какво сте направили?

— Нищо — прошепнах.

— Трябва да сте сбъркали някъде. На турнира той беше сложил шала ви под нагръдника си. Трябва да сте направили нещо после, за да го отблъснете.

Стрелнах осъдително брат си Джордж: единственият човек, който можеше да е казал на чичо Хауърд за шала ми. Той вдигна рамене и ме погледна така, сякаш се извиняваше.

— Кралят го изпусна и пажът го даде на кралица Мери — казах аз. Чувствах как от нервното напрежение в гърлото ми беше заседнала буца.

— Е, и? — попита баща ми остро.

— Тя го даде на кралицата. Кралицата ми го върна — казах аз, като местех поглед по неумолимите лица на присъстващите. — Те всички знаеха какво значи това — казах аз отчаяно. — По пътя на връщане аз му казах, че не ми се нрави как е разкрил пред всички благоразположението ми към него.

Чичо Хауърд въздъхна, а баща ми удари по масата. Майка ми се извърна, сякаш не можеше да ме гледа.

— За Бога — чичо Хауърд погледна ядосано майка ми. — А ми обяснявахте, че е добре възпитана. Прекарала е половината си живот във френския кралски двор, а хленчи като краварка пред купа сено?

— Как можахте? — попита ме майка ми направо.