Другата Болейн

Чувствах се така, сякаш бях някакъв неодушевен предмет — нещо като завесите за прозорци, като специалните чинии на кралската маса или като по-обикновените калаени съдове на останалите маси в залата. Щяха да ме опаковат и натоварят за Хевър като примамка за краля. Не трябваше да го виждам при заминаването си, не трябваше да споменавам на никого за това, което ми предстоеше. Майка ми каза на кралицата, че съм преуморена и я помоли да ме освободи за няколко дни от задълженията ми, за да мога да си почина. Кралицата, горката жена, си помисли, че е победила. Помисли си, че Болейн отстъпват.

Разстоянието не беше голямо — не повече от двадесет мили. По пътя спирахме, за да хапнем от хляба и сиренето, които си носехме. Баща ми можеше да разчита на гостоприемството на хората от именията, край които минавахме — той беше известен придворен и ние щяхме да бъдем приети подобаващо като знатни гости. Въпреки това той не искаше да прекъсва пътуването. Пътят беше лош и неравен, осеян с дупки; от време на време се виждаше по някое счупено колело от преобърнала се кола. Ала нашите коне стъпваха така умело по сухия път, че скоро се понесохме в галоп. Двете страни на пътя бяха гъсто обрасли с едри маргаритки, цъфнали сред ранната лятна зеленина. Орловите нокти се увиваха около избуялите глогини в крайпътните живи плетове, а земята около тях беше осеяна с лилаво-синкави усойчета и източените стръкове на кукувичата прежда с нежни бели цветчета, осеяни с розови жилки. На тучните зелени морави зад оградите, навели глави, преживяха угоени крави, а по високите поляни се виждаха стада овце и както обикновено, някое лениво пастирче ги наглеждаше, легнало под сянката на съседно дърво.

Общата земя извън селцата се обработваше на участъци — те бяха красива гледка, с лехите, засети с лук и моркови, наредени като свита на шествие. В градините на селцата бяха избуяли купища нарциси и билки, зеленчуци и иглика, стръкчета див боб и разцъфнали живи плетове от глог; имаше и места, отделени за някое прасе, или петел, разкукуригал се на бунището пред задната врата. Баща ми яздеше, изпълнен със спокойствие и доволство, докато пътят ни изведе в собствените ни земи, надолу по склона, през Единбридж и влажните поляни към Хевър. Конете забавиха ход поради трудностите, които им създаваше влажната земя, но баща ми беше нетърпелив, защото вече наближавахме нашето имение.

Преди да стане негово, то бе принадлежало на неговия баща; оттогава бе записано като наша собственост. Дядо ми е бил човек със скромни средства, но се издигнал в Нюфолк благодарение на уменията си и от търговец на платове станал лорд-мер на Лондон. Връзката с Хауърдови, на която толкова разчитахме, беше скорошна и единствено по майчина линия. Майка ми беше Елизабет Хауърд, дъщеря на херцога на Норфолк. Считаше се, че с този брак баща ми е направил голям удар. Той я завел в просторното ни имение в Рочфорд в Есекс, а после и в Хевър, където тя била възмутена от не особено просторния замък, както и от малките уютни и уединени стаички.

Той веднага решил да го преустрои, за да й угоди. Първо издигнал високо тавана над голямата зала, където преди това имало само мертеци в старовремски стил. В новопостроения над залата етаж той обособил отделни стаи за нас, дамите, където да можем да се храним и да прекарваме времето си по-спокойно и уединено.

Когато аз и баща ми минахме през портите, а после покрай пазача и жена му, те се втурнаха да ни се покланят. Ние им помахахме, продължихме по черния път и стигнахме до първата река, над която се бе простряло малко дървено мостче. Тази гледка не се хареса на кобилата ми и тя започна да се дърпа, веднага щом чу глухия екот от удара на копитата си по дървото.

— Глупачка — отсече баща ми, като ме остави да се чудя кого е имал предвид — мен или кобилата, и ни поведе със своя ловен кон през моста. Кобилата го последва съвсем послушно, разбрала, че не я заплашва никаква опасност, и ние стигнахме до подвижния мост и зачакахме пристигането на стражите от караулното помещение, за да отведат конете отзад в конюшните. Когато ми помагаха да сляза от коня, почувствах слабост в краката от продължителната езда, но намерих сили да последвам баща си през подвижния мост и през мястото, на което хвърляше сянката си пристроената към портата къщичка, под заплашителните, яки зъбци на подвижната решетка на крепостната стена, за да влезем в малкия приветлив двор на замъка.

Входната врата се отвори, стражата и прислугата излязоха и се поклониха на баща ми. Той ги огледа: някои бяха облечени изцяло в ливреи, други — не; две от прислужничките бързаха да развържат престилките от зебло, които носеха над празничните, при което мярнахме мръсните им долни дрехи; момчето, чиято работа беше да върти шишовете11 и което сега надничаше от един ъгъл на двора, беше така кирливо, че мръсотията беше станала част от самия него — той беше полугол, само с някакви дрипи на гърба си. Баща ми огледа целия този безпорядък, но само кимна на хората си.