Другата Болейн

По време на първите ми разходки за мен всичко беше непознато, но сега познавах целия район зад стените на имението, познавах фермерите и ми бе известно с какво засяват нивите си. Веднъж дойдоха надвечер, за да се оплачат от някакъв селянин, който не стопанисвал земята си, предоставена му от селото със споразумение, и аз веднага разбрах за кого говорят, защото бях минавала оттам точно предния ден и бях видяла изоставената земя, обрасла в плевели и коприва; този парцел беше единственият запуснат сред добре поддържаните селски земи. Вечерта не пропуснах да предупредя селянина, който стопанисваше тази земя, че тя ще му бъде отнета, ако отказва да я обработва. Познавах селяните, които отглеждаха хмел, както и онези, които се занимаваха с лозарство. Споразумях се с един фермер, че ако реколтата му се окаже добра, ще кажа на баща си да извика някой французин в Хевърското имение, за да ги посвети във винарското изкуство.

За мен не представляваше трудност да правя тези обиколки всеки ден. Обичах да бъда на открито, да слушам пеенето на птичките, докато яздя през горите, да вдишвам аромата на орловите нокти, избуяли по живите плетове от двете страни на пътя. Обичах кобилата си Джесмънд, подарена ми от краля: нейната готовност да се впусне в галоп, потрепването на ушите й, когато заставаше нащрек, радостното й цвилене, когато ме видеше да идвам при нея в двора на конюшнята с морков в ръка. Обичах зелената тучна трева по ливадите край реката, сияещите по тях жълти и бели цветчета, пламналите червени макове в пшеничните поля. Харесвах тази открита, потънала в зеленина местност, харесвах ястребите, които описваха широки, лениви кръгове, зареяли се по-високо и от чучулига, преди да размахат широки криле и да изчезнат в небесната шир.

Всичко това придаваше някакъв смисъл на ежедневието ми, след като не можех да бъда с Хенри в кралския двор. Все по-ясно разбирах, че ако никога вече не се върнех в двора, поне щях да съм добра земевладелка. По-предприемчивите млади фермери извън Единбридж бяха разбрали, че има пазар за люцерна. Ала те не познаваха никого, който да я отглежда, нито знаеха откъде да намерят семена. Писах на един фермер от земите на баща ми в Есекс и така можах да им дам както семена, така и съвети. Те засяха една нива, докато бях там и обещаха да засеят още една, след като се уверят, че почвата е подходяща за посевите. Тогава си помислих, че въпреки възрастта и положението си на дама, бях свършила чудесна работа. Без мен те нямаше да могат да направят нищо, освен да удрят с юмрук по масата в кръчмата и да ругаят изпуснатия шанс да спечелят допълнително с новия посев. С моя помощ те имаха възможността да опитат сами да отглеждат растението, и ако успееха да направят състояние от това, на този свят щеше да има още двама души, които се издигаха в обществото, и ако трябва да съдим по историята на дядо ми, то никой не можеше да каже до къде можеха да стигнат.

Те бяха доволни. Когато отидох с коня до полето, за да видя как върви оранта, те дойдоха, чистейки калта от ботушите си, за да ми разкажат как засяват семената. Имаха нужда от господар, който се интересуваше от тях. И поради отсъствието на всички останали, се обръщаха към мен. А знаеха добре, че ако посевите спечелят интереса ми, можех да участвам със свой дял. Предполагаха, че имам заделени пари, които да вложа, та всички ние да имаме печалба.

Това ме разсмя и аз се загледах в техните потъмнели и обветрени лица.

— Аз нямам пари.

— Но вие сте знатна придворна дама — възрази един от тях. Погледът му шареше по пискюлите на кожените ми обувки, по инкрустираното седло, пищната рокля и златната брошка на шапката ми. — На гърба си носите повече, отколкото аз заработвам за цяла година.

— Зная — отвърнах аз. — Но това там ще си и остане. На гърба ми.

— Баща ви или съпругът ви трябва да ви дадат — каза другият убедително. — По-добре да ги заложите на полето, отколкото на някоя карта.

— Аз съм жена и нищо не ми принадлежи. Вземете себе си за пример. Вие сте заможен — а жена ви заможна ли е?

При тези думи той се разхили объркано.

— Тя ми е жена. Щом аз съм добре и на нея й е добре. Но тя не притежава нищо.

— Същото е с мен — казах аз. — Завися от благоденствието на баща си и съпруга си. Обличам се така, както подобава на тяхната дъщеря и съпруга. Но нищо от това не е мое. В този смисъл, аз съм точно толкова бедна, колкото са и вашите жени.

— Но вие сте Хауърд, а аз съм никой — отбеляза един от тях.

— Аз съм жена от рода Хауърд. Това може да означава, че аз съм високопоставена, както и че съм просто никоя — като вас. Зависи.

— От какво зависи?

Аз си спомних за внезапно помръкналото лице на Хенри, когато събудих гнева му.

— От късмета ми.

Лятото на 1522

В средата на третия месец от изгнанието ми, месец юни, когато цялата градина в Хевър беше отрупана с едри розови цветове, а силният им аромат натежаваше във въздуха като олово, получих писмо от Ана, което гласеше: