Другата Болейн

— Много добре — каза той въздържано. — Това е дъщеря ми Мери. Мистрес Мери Кери. Приготвихте ли ни стаите?

— О, да, сър — поклони се един от прислужниците. — Всичко е готово. Стаята на мистрес Кери също.

— А вечерята? — попита баща ми.

— Веднага.

— Ще се храним в стаите си. Утре ще дам вечеря в голямата зала и тогава ще приемам посетители. Съобщете, че тогава ще има официална вечеря. Но сега не искам да ме безпокоят.

Едно от момичетата приближи и ми се поклони.

— Да ви заведа ли до стаята ви, мистрес Кери? — попита тя.

Баща ми кимна и аз последвах момичето. Минахме през дъсчената врата и после наляво по тесния коридор. В края му имаше извита каменна стълба, която ни отведе до една хубава стая на втория етаж. В нея имаше малко легло, обрамчено със завеси от светлосиня коприна. Прозорецът гледаше към опасващия замъка ров и към парка зад него. Една от вратите на стаята водеше към малка зала със зидана от камък камина — любимата дневна стая на майка ми.

— Искате ли да се измиете? — попита момичето смутено. Тя посочи към една стомна и кана със студена вода. — Мога да донеса и топла вода.

Свалих ръкавиците си за езда и й ги подадох.

— Да — отвърнах. За момент се замислих за двореца в Елтъм със слугите, които се стараеха да угодят във всичко. — Донесете ми топла вода и заръчайте да ми изпратят дрехите тук, горе. Искам да сваля тази рокля за езда.

Тя се поклони, излезе от стаята и слезе надолу по каменната стълба. На излизане аз я чух да си нашепва тихо: „Топла вода. Дрехи“, за да не би да забрави. Отидох до малкия прозорец, седнах до него и се загледах през стъклата в оловни рамки.

Бях прекарала деня, избягвайки да мисля за Хенри и за двора, който беше останал зад гърба ми, но сега, сред неудобствата на нашето имение, осъзнах, че съм изгубила не само любовта на краля, но и разкоша, който бе станал жизненоважен за мен. Не исках да съм отново някогашната мистрес Болейн от Хевър. Не исках да съм дъщерята от малкия замък в Кент. Аз се бях превърнала в най-облагодетелстваната млада дама в цяла Англия и не исках да отстъпвам и крачка назад.

Баща ми не стоя повече от три дни — това време му беше достатъчно, за да се срещне с управителя на имота си и с онези земевладелци, които трябваше да се обърнат към него по спешни въпроси; за тези дни успя да разреши един спор по въпроса за някакво погранично ограждение, да заповяда да пуснат кобилата му при жребеца; и после вече беше готов отново за път. Когато го изпращах на подвижния мост, трябва да съм имала наистина печален вид, след като дори той го забеляза, когато се метна на коня си.

— Какво ви е? — попита ме той рязко. — Да не ви липсва дворът?

— Да — отвърнах кратко. Нямаше смисъл да казвам на баща си, че ми липсваше не толкова дворът, колкото ужасно и нетърпимо ми липсваше самият Хенри.

— Няма на кого другиго да се сърдите освен на самата себе си — отговори баща ми сухо. — Трябва да се надяваме, че брат ви и сестра ви ще уредят вашето положение. Иначе само Бог знае какво ви чака. Ще трябва да доведа Кери, за да ви върне обратно и да се надяваме, че ще е готов да ви прости.

Той се разсмя гръмогласно, когато видя ужаса, изписан по лицето ми.

Доближих се до баща си, който беше яхнал коня си и отпуснах ръка върху неговата, присвита в ръкавица, с която стискаше юздите.

— Ако кралят пита за мен, ще му кажете ли, че много съжалявам за нанесената обида?

Той поклати глава.

— Сега ще играем по правилата на Ана — каза той. — Мисля, че тя знае как да се справи с него. Ще трябва да правите каквото ви наредят, Мери. Миналия път го подкарахте през просото и сега ще трябва да слушате чужди заповеди.

— Защо точно Ана ще ми нарежда какво да правя? — попитах аз. — Защо винаги трябва да слушате Ана?

Баща ми измъкна ръката си от моята, която бе стиснала здраво неговата.

— Защото тя има глава на раменете си и защото си знае цената — каза той без заобикалки. — А вие се държахте като четиринадесетгодишно момиченце, което се е влюбило за първи път.

— Но аз съм четиринадесетгодишно момиченце, което се е влюбило за първи път — възкликнах аз.

— Именно — каза той с тон, нетърпящ възражения. — Ето защо и слушаме Ана.

Той не си направи труда да се сбогува, а просто обърна коня си, прекоси подвижния мост в тръс и продължи по пътя към главната порта.

Аз вдигнах ръка, готова да му помахам, ако се обърне; ала той не се обърна. Яздеше с изправен гръб, без да се обръща назад. Яздеше като истински Хауърд. Ние никога не се обръщахме назад. Нямахме време за съжаление и за компромиси. Ако някой план не сработеше, съставяхме нов; ако някое оръжие отказваше да действа в ръцете ни, намирахме друго. Ако стълбите пред нас се рушаха, ние ги прескачахме и продължавахме нагоре. Семейство Хауърд знаеха само „нагоре“ и „напред“; и пътят на баща ми водеше обратно към двора и към компанията на краля, а на мен не ми се полагаше дори един поглед.