Другата Болейн

Готово. Аз се срещах с него и разговаряхме за теб. Казах му, че ти липсва неописуемо и че чезнеш по него. Казах му още, че ти си изпаднала в немилост пред семейството си, защото си показвала любовта си към него твърде открито, и те са те изпратили далеч, за да забравиш за него. Така противоречива е мъжката природа, че той се опиянява силно от мисълта за твоето страдание. Но да се върна на темата — ти можеш да дойдеш обратно в двора. Ние сме в Уиндзор. Баща ни казва, че можеш да заповядаш на шестима мъже от замъка да те съпроводят и да тръгнеш насам веднага. Направи всичко възможно да пристигнеш преди вечеря и без много шум — ела направо в стаята ми, където ще ти обясня как да се държиш.

Замъкът в Уиндзор, един от най-красивите замъци на Хенри, беше кацнал на зеления хълм като перла, която хвърля сребристи оттенъци по настилка от кадифе; кралският флаг се вееше на оръдейната кула, подвижният мост беше спуснат и по него пъплеха множеството каруци, фургони на пътуващи търговци и товарни коли, идващи от пивоварните. Дворът поглъщаше всички богатства на провинцията, независимо от кои краища, а градът Уиндзор имаше опит в задоволяване на разточителните прищевки на замъка.

Прокраднах се през една странична вратичка и избягвах всеки, който можеше да ме познае. В нейната стая нямаше никой. Седнах да я чакам. Както и предполагах, в три часа тя дойде в стаята си и смъкна шапчицата от косите си. Когато ме зърна, скочи:

— Взех те за привидение! Така ме изплаши!

— Нали ми каза да дойда тихомълком в стаята ти?

— Да, исках да ти обясня как стоят нещата. Разговарях с краля само преди минутка. Бяхме на арената за турнири и гледахме лорд Пърси. Mon dieu!12 Каква жега!

— Какво каза той?

— Лорд Пърси? О, той беше очарователен.

— Не той, а кралят.

Ана се усмихна предизвикателно.

— Питаше за теб.

— И какво точно каза?

— Чакай да се сетя — тя хвърли шапчицата на леглото и отметна косите си. Черната вълна падаше надолу по гърба й и тя я хвана и повдигна с една ръка, за да разхлади шията си. — О, не помня. Твърде е горещо.

Игричките на Ана ми бяха прекалено ясни, за да й позволя да ме измъчва. Седнах кротко на дървения стол до празната камина и не обърнах глава, докато тя не изми лицето си, не наплиска ръцете и шията си с вода и не завърза отново косата си; всичко това беше придружено от множество възклицания на френски и с оплаквания от горещината. Но нито едно от тези неща не успя да ме накара да й обърна внимание.

— Мисля, че вече си спомних — започна тя.

— Няма значение — отвърнах. — Сама ще го видя на вечеря. Тогава той ще може да ми каже всичко, което иска. Нямам нужда от теб.

Тези думи я накараха веднага да настръхне.

— Разбира се, че имаш! А как ще се държиш? Ти не знаеш какво трябва да говориш!

— Знаех достатъчно, за да го накарам да се влюби до полуда в мен и да поиска шалчето ми — отбелязах хладно. — Мисля, че знам достатъчно, за да мога да се държа мило с него, когато свърши вечерята.

Ана отстъпи една крачка назад и ме измери с поглед.

— Много спокойна си станала — това беше единственият коментар, с който ме удостои.

— Имах време за размисъл — казах аз все така благоразумно.

— И?

— Зная какво искам.

Ана чакаше.

— Искам него — казах аз.

Тя кимна.

— Всяка жена в Англия го иска. Никога не съм смятала, че ти ще си изключение.

Аз пренебрегнах високомерния й тон.

— Освен това зная, че ако не стане мой, мога да го преживея.

Тя присви очи.

— Ти ще си загубена, ако Уилям не те поиска обратно.

— И това мога да понеса — отвърнах. — В Хевър ми хареса. Хареса ми да яздя всеки ден и да се разхождам из градините. Там бях съвсем сама, при това за първи път в живота си. Осъзнах, че не ми трябва нито дворът, нито кралят или кралицата, нито даже ти. Хареса ми да се разхождам с коня си и да наглеждам земята, да разговарям със селяните и да гледам как върви работата на полето.

— Искаш да станеш фермерка? — разсмя се тя злобно.

— Бих била щастлива да бъда такава — казах без излишни емоции. — Влюбена съм в краля… — тук си поех дъх — о, да, много. Но ако нещата не тръгнат в правилната посока, винаги мога да отида в някое малко имение, където да живея и да бъда щастлива.