Другата Болейн

Към края на първата седмица вече бях опознала всяка пътечка в градината, бях обходила парка във всички посоки от изходната точка — подвижния мост. Започнах да шия гоблен за олтара на църквата „Сейнт Питър“ в Хевър и бях избродирала един квадратен фут небе, но това беше наистина скучно занимание, като се има предвид, че цялото небе беше само в синьо. Бях написала три писма до Джордж и Ана и ги бях пратила по куриер до кралския двор в Елтъм. Той бе ходил три пъти в двора заради мен, но се връщаше без никакви вести — само с благопожелания.

В края на втората седмица заповядах да извеждат коня ми сутрин от конюшнята и прекарвах дълги часове в езда; съвсем сама, тъй като дори кроткото присъствие на някой слуга ме правеше избухлива. Опитвах се да крия настроението си. Благодарях на прислужничката за всичко, което вършеше за мен; сядах да вечерям и навеждах глава, докато пасторът четеше молитвата, за да не личи, че исках с цялото си същество да скоча и да крещя от безсилие, задето ме бяха заточили в Хевър, докато дворът се местеше от Елтъм в Уиндзор, а аз не бях с тях. Правех всичко възможно, за да скрия гнева си, породен от това, че бях далеч от кралския двор и извън обсега на събитията.

През третата седмица вече се бях предала и изпаднах в отчаяние. Нямах никакви вести и реших, че Хенри не бе пожелал да ме върнат; че съпругът ми не можеше да понесе позорната мисъл, че има жена, с която кралят бе флиртувал, но дори не бе направил своя любовница. Подобна жена не можеше да има положително влияние върху доброто име на един мъж. Най-доброто, което можеше да направи с подобна съпруга, беше да я прати някъде в провинцията. През втората седмица аз писах на Ана и на Джордж два пъти, но те не отговориха. И тогава, във вторника на третата седмица, получих следното набързо надраскано от Джордж съобщение:

Не се отчайвай — обзалагам се, че вече се смяташ за съвсем изоставена от всички нас, които сме тук. Той постоянно говори за теб и аз му напомням за твоето очарование. Предполагам, че ще нареди да те върнат преди края на този месец. Погрижи се да изглеждаш добре!

Дж.

Ана ми поръча да ти съобщя, че тя ще ти пише скоро.

Писмото на Джордж беше единственият миг на приятно разнообразие през целия този безконечен престой. Когато започна втория месец, прекаран в очакване — месец май, който винаги е бил най-веселият месец в двора — и времето за пикници и пътувания отново настъпи, дните започнаха да ми се струват още по-дълги.

Нямаше с кого да разговарям, нямаше и за какво. Прислужничката ми бъбреше с мен, докато ме обличаше. На закуска ядях сама на масата за благородници, разговарях само с просителите, дошли по работа, чиито проблеми трябваше да предам на баща си. Правех кратки разходки из градината. Прочетох няколко книги.

През дългите следобеди поръчвах да ми доведат ловния кон и се отправях на езда все по-надалеч и по-надалеч извън стените на замъка. Започнах да изучавам пътечките и заобиколните пътища около имението и дори вече разпознавах някои от обитателите на малките ферми наоколо. Научих имената им и спирах коня си, когато виждах някой селянин да работи на полето, разпитвах го какво отглежда и как е със здравето. Това беше най-благодатното време за фермерите. Сеното беше окосено и лежеше на бали да съхне, в очакване да бъде събрано на големи купи и да го покрият за зимата. Пшеницата, овесът и ръжта бяха изкласили в нивите, бяха избуяли и с натежали класове. Телетата наедряваха от майчиното си мляко, а във всяка селска ферма и къща семействата вече бяха заети да пресмятат печалбата си от тазгодишната продажба на вълна.

Беше време за почивка, за кратък отдих от тежката работа през годината, затова фермерите организираха танцови забави и спортни състезания на зелените селски морави, преди да започне най-усилното време — жътвата.