Другата Болейн

Ана отиде до раклата, която беше в единия край на леглото и измъкна оттам нова шапчица. Оглеждаше се в огледалото, приглаждаше косата си и втъкваше украшението в нея. Изведнъж драматичното й изражение изчезна, лицето й се промени и придоби изтънчен вид. Разбира се, тя знаеше това.

— Ако бях на твое място, нямаше да се интересувам от нищо друго освен от краля — каза тя. — Бих дала и главата си, само да е мой.

— Той ме интересува като мъж, не като крал.

Тя присви рамене.

— Все същото е. Не можеш да го желаеш като мъж, а да забравиш короната на главата му. Той е най-доброто, на което човек може да се надява. Няма друг като него в цялото кралство. Ще ти се наложи да ходиш чак до Франция за крал Франсоа или до Испания за императора, ако трябва да търсиш равен нему.

Поклатих глава.

— Виждала съм императора, както и френския крал и не бих погледнала повторно който и да е от тях.

Ана се извърна от огледалото и придърпа корсажа си малко надолу, така че леко да загатне за формата на гърдите й.

— Тогава си глупачка — отсече тя.

Когато се приготвихме, тя ме въведе в покоите на кралицата.

— Тя ще те приеме, но не кой знае колко сърдечно — стражите пред вратата на кралицата ни поздравиха и отвориха двете крила на вратата; Ана кимна в отговор. Ние двете, момичетата Болейн, влязохме така, сякаш половината замък ни принадлежеше.

Кралицата стоеше до прозореца, а крилата му бяха широко отворени, за да влиза прохладният вечерен въздух. Личният й музикант беше до нея, пееше и свиреше на лютня. Придворните й дами я бяха наобиколили; някои от тях шиеха, други стояха бездейни, в очакване да ги повикат на вечеря. Тя изглеждаше съвсем спокойна в своя свят, заобиколена от приятели в дома на съпруга си, надзъртайки през прозореца към малкото градче Уиндзор и виещата се зад него река с оттенъци на калай и олово. Когато ме видя, изражението й с нищо не се измени. Бе твърде добре възпитана да крие разочарованието си. Усмихна ми се вяло.

— О, мистрес Кери — каза тя. — Виждам, че сте се възстановили и се завръщате в кралския двор?

Аз се поклоних.

— Ако ваше величество не възразява.

— Сигурно през цялото време сте били в дома на вашите родители?

— Да. В замъка Хевър, ваше величество.

— Трябва добре да сте си отпочинали. Доколкото ми е известно, в тази част на света няма нищо друго освен овце и крави.

Усмихнах се.

— Това са селски земи — съгласих се аз. — Но там имах доста занимания. Хареса ми да яздя, да наглеждам полето и да разговарям с работниците там.

За секунда аз усетих, че събудих интереса й с приказките си за земята, която след всичките години, които беше прекарала в Англия, не беше за нея нищо повече от мястото за ловуване, пикници и пътувания през лятото. Но тя бързо си спомни защо бях заминала.

— Кралят ли ви извика да се върнете?

Чух тихото шъткане на Ана зад гърба си, но не му обърнах внимание. Бях достатъчно романтична и глупава, за да си помисля, че е грехота да лъжа тази добра жена в очите.

— Кралят ме извика, ваше величество — казах почтително.

Тя кимна и сведе поглед към ръцете си, които бе стиснала в скута си.

— Тогава сте щастливка — и не пророни нито дума повече.

Последва кратка пауза. Много ми се искаше да й кажа, че се бях влюбила в съпруга й, но съзнавах, че тя е много над мен, че бе жена, чиято душа беше кована и закалявана, докато от струните й не бяха започнали да звънят звуците на съвършенството. В сравнение с всички нас, тя беше като изваяна от сребро, докато ние бяхме от обикновен метал — сплав от калай и олово. Големите входни двери се отвориха широко.

— Негово величество кралят! — известиха пазачите и Хенри влезе с тежка стъпка.

— Дошъл съм, за да ви заведа на вечеря — започна той, но когато ме видя, млъкна. Кралицата погледна тревожно първо към мен, после към него, и накрая отново към мен.

— Мери — възкликна той.

Забравих дори да се поклоня. Просто бях вперила очи в него. Тихото предупредително изсъскване на Ана не успя да ме върне в реалността. Кралят прекоси стаята с три бързи крачки, взе ръцете ми в своите и ги притисна до гърдите си. Под пръстите си чувствах грапавината от бродерията на жакета му и милувката на копринената му риза през грубата материя.

— Любов моя — прошепна той. — Добре дошла отново в кралския двор.

— Аз… ви благодаря…

— Разбрах, че са ви отпратили, за да ви дадат урок. Правилно ли постъпих, че заповядах да ви върнат, без да сте го научили докрай?

— Да, да. Съвсем правилно — заекнах аз.

— А не ви ли смъмриха? — продължи той.

Аз се засмях тихо и погледнах нагоре към сините му очи.

— Не. Бяха малко сърдити, но всичко е наред.

— Искахте ли да се върнете в двора?

— О, да.

Кралицата се изправи на крака.