Другата Болейн

— Да, няма да е зле. Той изпитва ужас от всякакви остри миризми.

— Давай — посочи Ана към каната и стомната.

— Тогава вие двамата излезте.

Джордж се отправи към вратата.

— Отвън сме.

— Отзад също — каза Ана, като затваряше вратата. — Не пести водата, Мери. Трябва да си чиста навсякъде.

Затварянето на вратата предотврати отговора, който беше на устата ми и който не подобаваше на млада дама. Измих се набързо със студената вода и се подсуших. Взех малко от ухаещата на цветя тоалетна вода на Ана и си сложих на шията, в косата и по бедрата. После отворих вратата.

— Чиста ли си вече? — попита Ана остро.

Потвърдих.

Тя ме огледа загрижено.

— Тръгвай тогава. И да знаеш, че няма да навреди, ако се дърпаш поне малко. Покажи някакво колебание. Не се хвърляй в обятията му просто така.

Аз се извърнах. Тя беше започнала да ми се струва нетърпимо повърхностна покрай цялата тази история.

— Нека и девойчето се позабавлява малко — каза Джордж нежно.

Ана му се нахвърли.

— Не и в кралското легло — каза тя настървено. — Тя не е там за свое, а за негово удоволствие.

Вече не я слушах. Всичко, което стигаше до мен, беше биенето на собственото ми сърце и съзнанието, че той ме бе повикал и че скоро щях да бъда при него.

— Хайде — обърнах се към Джордж. — Да тръгваме.

Ана се отправи обратно към стаята.

— Няма да си лягам, ще те чакам.

Аз се поколебах.

— Може и да не се върна тази нощ.

Тя кимна.

— На това се и надявам. Но за всеки случай ще те чакам. Ще седна до камината и ще гледам зазоряването.

За миг си представих нощното й бдение на неомъжена девица в нашата стая, докато кралят на Англия обсипваше мен с любовни ласки, приютил ме в прегръдките си.

— Господи, сигурно ти се иска да беше на мое място! — възкликнах аз с внезапна наслада и задоволство.

— Разбира се, та това е кралят.

— И той иска мен — казах аз, забивайки стрелата си право в целта.

Джордж ми предложи лакътя си, поведе ме надолу по тесните стълби и така стигнахме до преддверието на голямата зала. Минахме през него като две привидения, слети в едно. Никой не ни забеляза. Няколко души се бяха проснали и спяха в пепелта край огнището, още шестима бяха отпуснали глави на масите и дремеха.

Минахме покрай масата за благородници, а после през дверите, от които започваха кралските покои. Тук имаше просторно стълбище, богато украсено с гоблени, чиито цветове луната отмиваше от бляскавата коприна. Пред кралската зала за аудиенции имаше двама стражи, които се отместиха встрани и ме пуснаха да мина при вида на разпуснатите ми златисти коси и самоуверената ми усмивка.

Залата зад двойните врати ме удиви. Колкото пъти я бях виждала досега, тя беше все пълна с народ. Това беше мястото, където идваха на посещения при краля. Молителите подкупваха по-висшестоящите придворни, за да им позволят да стоят в тази зала, докато кралят не ги забележеше и не ги попиташе какво желаят. Никога не си бях представяла това просторно сводесто помещение по друг начин освен претъпкано с хора, издокарани в най-хубавите си дрехи и стараещи се отчаяно да привлекат вниманието на краля. А сега тя беше призрачна и пуста. Джордж стисна хладните връхчета на пръстите ми.

Пред нас беше стаята на краля. На входа имаше още двама стражи, кръстосали копия.

— Негово величество желае да ни види — каза Джордж на един дъх.

Копията едва-едва иззвъняха, когато ги раздалечиха, двамата мъже отдадоха чест, поклониха ни се и отвориха широко двойната врата. Кралят седеше пред огъня, увит в топла кадифена роба, поръбена с кожа. Щом долови шума откъм вратата, той скочи на крака.

Аз се поклоних ниско.

— Викали сте ме, ваше величество.

Той не можеше да откъсне очи от лицето ми.

— Виках ви. Затова ви благодаря, че дойдохте. Исках да ви видя… Исках да ви кажа… Исках само малко да… — накрая той замълча. — Исках вас.

Аз пристъпих напред. Казах си, че бях достатъчно близо, за да долови той парфюма на Ана. Отметнах коси и почувствах тяхната тежест. Видях как очите му шарят по косата и по лицето ми. Усетих, че Джордж, който беше зад гърба ми, излезе безмълвно от стаята. Хенри дори не забеляза, че е излязъл.

— За мен е чест, ваше величество — прошепнах аз.

Забелязах как главата му трепна, но не от нетърпение; по-скоро това беше жест на мъж, който няма намерение да пилее времето си в игри.

— Искам ви — повтори той глухо, сякаш това беше всичко, което една жена би искала да знае. — Желая ви, Мери Болейн.

Аз направих още една малка крачка към него. Почувствах топлината на дъха му и устните му в косите си. Не го насърчих, нито го отблъснах.

— Мери — прошепна той с приглушена страст.

— Ваше величество?

— Моля ви, наричайте ме Хенри. Искам да чуя името си от вашите устни.

— Хенри.

— Желаете ли ме? — прошепна той. — Искам да кажа като мъж? Ако бях селянин от бащините ви земи, щяхте ли да ме желаете? — той хвана брадичката ми, повдигна я и ме погледна право в лицето. Аз срещнах искрящите му сини очи. Нежно и внимателно положих ръка на бузата му и къдравата му брада погали дланта ми. Той примижа от докосването ми и целуна дланта ми.