Другата Болейн

— Да не би леглото да не беше по вкуса ви?

Аз се запънах — никога не съм била особено добра в словесните двубои, за разлика от Ана. Накрая реших да не казвам нищо друго освен простичката истина.

— Сир, то много ми допадна.

— Бихте ли се върнали и друг път в него?

В един щастлив миг ме осени най-подходящият отговор:

— О, сир! А аз се надявах скоро да не ми се наложи да спя, когато съм в това легло.

Той отметна главата си назад и се засмя, хвана ръката ми, и като я обърна, целуна дланта.

— Лейди, вие само кажете — обеща той. — Ваш покорен слуга.

Аз се поклоних, само за да мога да наблюдавам как и той се накланя, за да целуне ръката ми — не можех да сваля поглед от лицето му. Той вдигна главата си и ние се погледнахме — беше един дълъг поглед на споделена страст.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Кралицата сигурно се чуди къде съм.

— И аз ще ви последвам — отвърна той. — Повярвайте.

Аз се усмихнах и му хвърлих още един поглед, след това изтичах след придворните дами. Долавях забързаното потропване на обувките си и шумоленето на копринената си рокля. Чувствах с всяка частица на гъвкавото си тяло, че бях млада, прекрасна и обичана. Обичана от самия крал на Англия.

Той дойде на закуска и се усмихна, като сядаше на мястото си. От угасналия поглед на кралицата не убягна руменината на бузите ми, блясъка на разкошната ми кремава рокля, и тя отвърна поглед от мен. Извика няколко музиканти да ни свирят, докато закусвахме, както и управителя на кралските конюшни, който също се присъедини към нас.

— Ще ходите ли на езда днес, сир? — попита тя краля с приятен глас.

— Всъщност, да. Дами, някои от вас ще желаят ли да ме придружат? — покани ни кралят.

— Сигурна съм, че няма да ви откажат — отбеляза кралицата с обичайния си доброжелателен тон. — Мадмоазел Болейн, лейди Паркър и мистрес Кери? Зная, че вие трите сте запалени ездачки. Бихте ли желали да яздите днес с краля?

Джейн Паркър ме погледна злорадо, задето ме споменаха трета. „Тя не знае“ — казах си аз и се поздравих. — „Може да злорадства колкото й душа иска, защото тя още не знае.“

— Ще бъдем очаровани да отидем на езда с краля — каза Ана глухо. — И трите.

По-късно ние отидохме в просторния двор пред конюшните, кралят възседна ловния си кон, докато един от конярите ми помагаше да се кача на седлото на кобилата, подарена ми от краля. Прехвърлих единия си крак през лъка на седлото и разстлах роклята си, така че да пада подобаващо надолу. Ана ме огледа внимателно, както винаги, без да пропуска нито една подробност, и аз останах доволна, когато главата й, увенчана с най-изящна френска ловна шапка с елегантно перо за украса, се сведе и кимна с едно леко, едва доловимо движение. Тя извика коняря да й помогне да се качи, изравни ловния си кон с моя, задържа го и се наклони към мен.

— Ако поиска да се люби с теб тук, в гората, откажи му — прошепна тя. — Опитай да не забравяш, че си Хауърд. Не си обикновена уличница.

— Ако той ме поиска…

— Ако те поиска, ще трябва да чака.

Конярят изсвири с ловджийския рог и конете в двора потръпнаха напрегнато. Хенри ми се ухили като развълнувано момче и аз му се усмихнах лъчезарно в отговор. Кобилата ми, Джесмънд, беше като навита пружина, готова да препусне и когато водачът ни поведе по подвижния мост, ние се понесохме в бърз тръс след него, а хрътките заприличаха на сиво-бяло море, разляло се около конските копита. Беше топъл ден, но не и непоносимо горещ; прохладен ветрец полюшваше тревата по поляната, през която напуснахме града, яздейки в тръс; косачите се облягаха на косите си и ни гледаха как минавахме; щом забележеха, че сме благородници, сваляха шапки, и след това, съзирайки кралския флаг, падаха на колене. Аз се извърнах и хвърлих бърз поглед към замъка. Един от прозорците на кралската стая беше отворен и видях черната шапчица и бледото лице на кралицата — тя ни изпращаше с поглед. По-късно щеше да ни види на вечеря и да ни се усмихва така, сякаш не беше забелязала, че яздим един до друг по време на разходката.

Изведнъж кучетата започнаха да лаят по-особено и замлъкнаха. Ловецът наду рога — продължителния, оглушителен екот ни известяваше, че хрътките са надушили следи.

— И-ху-у! — извика Хенри, като пришпори коня си и се втурна напред.