Другата Болейн

— Но не и за теб — отвърна Ана и в гласа й се долавяше студенина. — Така че престани да се правиш на невинна девойка. Правихте ли го?

— Да — отвърнах аз сухо.

— Повече от един път?

— Да.

— Слава на Бога! — възкликна Джордж. — Успяла е. Аз обаче трябва да тръгвам. Поиска да отида с него на литургия — той прекоси стаята и ме прегърна силно. — Браво на теб! Ще говорим после. Сега трябва да тръгвам.

Той затръшна вратата твърде силно и непредпазливо. Ана възкликна възмутено и се обърна към раклата с дрехите ни.

— По-добре облечи кремавата рокля — каза тя. — Няма защо да приличаш на развратница. Ще ти донеса топла вода. Трябва да се изкъпеш — тя вдигна ръка в отговор на протеста ми. — Не, трябва. Така че недей да спориш. И си измий косата. Трябва да си безупречна. Недей да се правиш на мързелива никаквица. Събличай тази рокля, и то по-бързо, защото след по-малко от час сме на литургия с кралицата.

Аз й се подчиних, както винаги.

— А не се ли радваш за мен? — попитах я, докато изхлузвах корсажа и роклята.

В огледалото видях ревността й, стаена зад гъстите мигли.

— Радвам се за семейството — отвърна тя. — Рядко се замислям за самата теб.

Кралят беше в своята приемна, която гледаше към църквата, и слушаше утринните молитви, докато ние се редяхме пред съседната стая, приемна на кралицата. Аз напрегнах слух, но успях да доловя само приглушеното мърморене на служителя и шума от прелистването на книжата, които той показваше на краля, за да може кралят да ги прочете и да подпише, докато гледаше как свещеникът в църквата долу извършва добре познатия ритуал. Кралят винаги вършеше делата си по времето, когато слушаше утринната литургия — навик, който беше наследил от баща си, и много хора вярваха, че така той освещава работата си. Ала имаше и други, сред тях и чичо ми, които считаха, че този навик беше продиктуван от желанието на краля да освободи деня си от бремето на работата, на която отделяше едва половината от вниманието си.

Аз коленичих на възглавничката в стаята на кралицата, загледана в блясъка на роклята си с цвят на слонова кост, която очертаваше формата на бедрата ми. Още можех да почувствам топлината на тялото му между нежната кожа на краката си, още усещах вкуса на устните му. Въпреки че се изкъпах, по настояване на Ана, си въобразявах, че още долавям мириса на потта от гърдите му по лицето и в косите си. Затворих очи, но не за молитва, а за да извикам чувствеността на спомена.

Кралицата беше коленичила до мен с мрачно изражение на лицето, с глава, изправена под тежката триъгълна шапчица. Дрехата й беше свободна около шията и й позволяваше само с едно движение да напипа власеницата, която винаги носеше за покаяние. Това лице, по което се четеше благоразумие, сега беше изпито и уморено. Тя беше свела глава над броеницата; кожата на брадичката й беше увиснала като на стара жена, бузите й бяха повехнали и образуваха торбички под затворените очи.

Литургията се точеше безконечно. Завидях на Хенри за разнообразието сред шумоленето на книжата. Вниманието на кралицата не се отклоняваше ни най-малко, ръцете й бяха постоянно заети с мънистата на броеницата, а очите й бяха затворени през цялото време, докато траеше молитвата. Едва когато литургията приключи и свещеникът избърса потирите с белите кърпи и ги прибра, тя изпусна дълга въздишка, сякаш до слуха й беше стигнало нещо, което никой от нас не беше способен да чуе. После се обърна и се усмихна на всички ни, дори на мен.

— А сега нека отидем да закусим — каза тя сърдечно. — Вероятно кралят ще сподели трапезата с нас.

Когато минавахме в колона край дверите му, аз усетих как забавям крачка — не можех да си представя, че той би ме оставил да мина просто така, без да ми каже и думичка. Сякаш доловил желанието ми, точно в момента, в който аз минавах край вратите, брат ми Джордж ги разтвори широко и каза на висок глас:

— Желая ви добро утро, сестро моя.

В стаята зад него, Хенри вдигна поглед от книжата си и ме видя в рамката на вратата, с кремавата рокля, която Ана бе избрала вместо мен, и с кремавата шапчица, която придърпваше назад гъстата ми коса и откриваше младото ми лице. При вида ми той въздъхна тихо и с копнеж, и аз почувствах как лицето ми поруменява и се озарява от усмивка.

— Добър ден, сир. Добър ден и на вас, братко — изрекох аз с тих, приятен глас, без очите ми да изпускат лицето на Хенри дори за миг.

Хенри стана на крака и протегна ръката си, сякаш за да ме притегли вътре. Служителят го възпря с поглед.

— Ще закуся с вас. Кажете на кралицата, че ще дойда след няколко секунди. Веднага, след като приключа с тези… с тези…

Неопределеният жест, който последва, показваше, че няма представа за какво се отнасят книжата. Той прекоси стаята, както замаяна пъстърва се насочва към червения фенер на някой бракониер.

— А вие как сте тази сутрин, добре ли се чувствате? — каза той тихо, така че само аз да го чуя.

— Добре съм — отправих един мълниеносен, игрив поглед към напрегнатото му лице. — Малко съм уморена.

Очите му светнаха при това мое признание.

— Не спахте ли добре, мила моя?

— Почти никак.