Другата Болейн

В Грейс имаше малка кръчмица, но нямаше каквато и да било ферма, само едно хубаво имение, встрани от пътя. Чудех се дали да не отида в имението и да се представя като застигната от нощта пътничка, и да се осланям на тяхното гостоприемство. Но аз се страхувах от влиянието на чичо ми, което се простираше из цялото кралство. А и започвах да се чувствам малко неловко от прахоляка по косите си и от мръсотията по лицето и дрехите си. А и Джими беше мръсен като всеки уличен хлапак, и никой нямаше да го настани другаде освен в обора.

— Да идем в кръчмата — реших аз.

Оказа се, че там е по-хубаво, отколкото изглеждаше. Кръчмата печелеше от пътниците, които отиваха към Тилбъри или се връщаха оттам, и тук пътниците от столицата често решаваха да хвърлят котва, вместо да чакат попътен вятър, който да отведе баржите им в Лондон. Предложиха ми легло със завеси в стая, която да деля с някого другиго, а на Джими — сламеник в кухнята. Заклаха и сготвиха едно пиле за вечеря, което поднесоха с пшеничен хляб и чаша вино. Успях дори да се измия в леген с хладка вода, така че поне лицето ми да бъде чисто, независимо от мръсотията по косите ми. Спях облечена и скрих ботушите си за езда под възглавницата, от страх да не ми ги откраднат. На сутринта имах неприятното усещане, че мириша и забелязах ухапвания от бълхи по корема си, под корсажа, които сърбяха все по-силно през деня.

На сутринта трябваше да пусна Джими да си ходи. Той беше обещал да ме изпроводи само до Тилбъри и за само момче пътят на връщане беше тежък. Ала той не се страхуваше ни най-малко. Скочи от пънчето за катерене на приведения гръб на крантата си и прие жълтицата, която му дадох, както и парче хляб и сирене за из път. Ние яздихме заедно, докато пътищата ни не се разделиха, той ми показа пътя към Саутенд, а сам тръгна на назад, на запад, в посока към Лондон.

Яздех сама през безлюдни земи. Полето беше равно и пусто. Помислих си, че обработването на тази земя трябва да е нещо съвсем различно от работата по плодородните почви в Кент. Яздех бързо и добре се оглеждах. Опасявах се, че по глухите пътища край мочурищата може да има крадци. Всъщност, самата пустота на провинцията ми беше съюзник. Нямаше крадци, тъй като нямаше и пътници, от които да се краде. От ранните часове на утрото до обяд видях само едно момче, което отпъждаше гаргите от едно наскоро засадено зеленчуково поле, а в далечината някакъв орач пореше калната почва в края на едно от тресавищата, сподирен от чайките.

Придвижването беше бавно, пътят минаваше през мочурища, ставаше воднист и кален. Вятърът се носеше откъм реката и донасяше мирис на сол. Минах край няколко селца, в които имаше само къщи, чиито стени и покриви бяха от кал. Няколко деца, чиито лица също имаха цвета на калта, започнаха да ме гледат втренчено, а когато минавах покрай тях, те се затичаха подире ми с викове. Започваше да се здрачава, когато стигнах до Саутенд и се заоглеждах за място, където да прекарам нощта.

Имаше няколко къщи, една малка църква, а до нея бе домът на свещеника. Почуках на вратата, икономката ми отвори и се развика възмутено. Все пак понеже бях пътничка, тя ме въведе в една малка стаичка до кухнята, макар и с нежелание. Помислих си, че ако бях Болейн и Хауърд, щях да я нахокам, но сега бях само една беднячка с няколко монети в кесията си, но за сметка на това с неизчерпаема решителност.

— Благодаря — казах аз, сякаш мястото, което ми предлагаха, ставаше за нещо. — Може ли малко вода да се измия, както и нещо за ядене?

Подрънкването на кесията ми промени намеренията й да ми откаже; тя се съгласи, отиде да ми донесе вода и купичка с чорба от месо, която имаше вкус на престояла с дни. Аз бях твърде гладна, за да обръщам внимание, и твърде изморена, за да споря. Изядох я и обрах остатъците с парче хляб, след което се свлякох на сламеника и спах до сутринта.

Призори тя беше вече станала, метеше пода и приготвяше закуска на господаря си. Взех от нея една кърпа, и отидох в двора да измия лицето и ръцете си. Измих и краката си в едно корито, а наоколо ми се скупчиха кокошки и започнаха да кудкудякат. Много ми се искаше да се съблека изцяло, да се измия и да се преоблека в чисти дрехи, но със същия успех можех да си мечтая и за носилка със слуги, които да ме носят през останалите няколко мили. Ако ме обичаше, нямаше да има нищо против малко мръсотия. А ако не ме обичаше, тогава мръсотията нямаше да има значение, в сравнение с мъката ми.

Хазяйката на дома прояви любопитство по време на закуската и ме попита накъде яздех и защо бях сама. Беше видяла и коня, и дрехите ми, и знаеше, че и двете струват много. Аз не отвърнах, а пъхнах комат хляб в джоба си, и излязох навън да оседлая коня си. Когато се качих и бях готова да тръгвам, я извиках в двора.

— Бихте ли ми казали пътя за Рочфорд?

— Излизате от портата, после завивате наляво по пътя — каза тя. — Продължавате да яздите на изток. Трябва да стигнете за час. При кого отивате? Болейн са постоянно в кралския двор.